Елементарните частици

Учениците от осми клас имаха право да се запишат в киноклуба. Прожекции имаше в четвъртък вечер в актовата зала на мъжкия пансион, където идваха и момичетата. Една вечер през декември, когато щяха да дават „Вампирът Ноферату“, Брюно седна до Каролин Есеян. Към края на прожекцията, след дълги колебания, той леко отпусна ръка върху бедрото на своята съседка. В продължение на няколко вълшебни секунди (може би пет или шест, но не повече от десет) не се случи нищо. Тя не помръдна. Обля го гореща вълна и той едва не припадна. После, мълчаливо и без каквато и да било грубост, тя отмести ръката му. Години по-късно, и то доста често, докато някоя проститутка му правеше свирка, Брюно щеше да си спомня за тези няколко секунди невъобразимо щастие; но той си припомняше също така и как Каролин Есеян леко бе отместила ръката му. Тогава у малкото момче имаше някаква особена чистота и нежност, които предшестваха еротиката и сексуалното влечение. Имаше простото желание да се докосне до любящо тяло, да усети прегръдката на любящите ръце. Нежността предхожда съблазънта и именно това е причината, поради която е толкова трудно да загубиш надежда. Защо през онази вечер Брюно бе докоснал бедрото на Каролин Есеян, а не ръката й (което твърде вероятно тя би приела и така между двамата би могла да се зароди една красива история; та нали малко преди това на опашката за билети тя бе заговорила тъкмо него, за да го покани да седнат един до друг, а след това бе положила ръка върху облегалката между двата стола; всъщност тя отдавна бе забелязала Брюно, харесваше го и онази вечер се бе надявала той да хване ръката й)? Може би защото бедрото на Каролин се бе оголило и в простодушието си той бе решил, че това не е случайно. Колкото повече с възрастта Брюно се връщаше към чувствата от детството си, толкова повече същността на съдбата му се проясняваше и всичко изплуваше в светлината на една даденост, студена и непоправима. Без всякакво съмнение през онази вечер на 1970 година Каролин Есеян имаше силата да заличи всички унижения и страдания на ранното му детство. След този първи неуспех (след като тя бе отместила ръката му, той никога повече не се осмели да я заговори) всичко ставаше далеч по-трудно. При това от човешка гледна точка Каролин Есеян нямаше никаква вина. Напротив, тази малка арменка с кротък като на агне поглед и дълги черни вълнисти коси, попаднала между мрачните стени на девическия пансион на лицея в резултат от нерешими семейни неприятности, сама бе повод за вяра в човешкия род. Всичко бе завършило с такъв главоломен провал поради една нелепа и донякъде гротескна подробност. Трийсет години след това Брюно бе убеден, че ако детайлите бъдат разгледани в действителното им значение, то случилото се тогава би могло да се сведе до следното: за всичко бе виновна късата пола на Каролин Есеян.

Слагайки ръка върху бедрото на Каролин Есеян, Брюно фактически й предлагаше да се омъжи за него. Началото на юношеството му съвпадна с преходен период. С изключение на неколцина предшественици — сред които и тягостният пример на собствените му родители, — предишното поколение бе изградило изключително здрава връзка между брака, сексуалността и любовта. Увеличението на ръста на работната заплата и ускореното икономическо развитие през петдесетте години бяха довели до упадък на брака по сметка, който оставаше в сила само за все по-ограничен брой хора, представляващи класи, за които духовното и материалното наследство имаше истински смисъл. Католическата църква, която открай време бе гледала с неодобрение на извънбрачните полови връзки, приемаше възторжено възхода на брака по любов, който по-пълно съответстваше на нейните възгледи („Мъжът и жената са Божии творения“) и бе в състояние да постави основите на една цивилизация на мира, верността и любовта, каквато бе нейната естествена мисия. Комунистическата партия, която по онова време бе единствената духовна сила, съпоставима с Църквата, си поставяше почти същите цели. Ето защо почти всички родени през петдесетте години младежи с нетърпение очакваха да се влюбят, още повече че обезлюдяването на селата, изчезването на техните традиционни общности даваха почти неограничени възможности за избор на бъдещия спътник в живота, като същевременно изборът сам по себе си придобиваше изключително значение (неслучайно през 1955 година в Сарсел бе издигнат призивът за така наречената „политика на «големите общности»“, очевидно отражение на системата от отношения, сведена до рамките на семейния кръг). Поради това напълно основателно петдесетте и началото на шейсетте години могат да бъдат определени като златен век на любовното чувство, съхранил се до днес в песните на Жан Фера и Франсоаз Арди.

Същевременно масовата консумация на либидото, дошла от Северна Америка (песните на Елвис Пресли, филмите с Мерилин Монро), се разпространяваше в Западна Европа.