Елементарните частици

Всяка неделя Брюно се чудеше дали да не поговори откровено с баща си, но накрая решаваше, че това е невъзможно. Баща му смяташе, че едно момче трябва да се научи само да се брани, и действително някои от по-големите оказваха съпротива, биеха се и успяваха да си извоюват уважение. На четирийсет и две години Серж Клеман бе преуспял човек. Неговите родители държаха малка бакалничка в Пти Кламар, докато сега той притежаваше три клиники за пластична хирургия: една в Ньойи, друга във Везине, а третата в Швейцария, недалеч от Лозана. Когато бившата му жена замина да живее в Калифорния, той отново бе поел ръководството на клиниката в Кан, отделяйки за нея половината от приходите. Отдавна бе престанал сам да оперира, но бе станал, както казват, добър мениджър. Не знаеше как точно да се държи със сина си. Несъмнено му желаеше доброто, стига това да не му струва прекалено много време, и изпитваше известна вина. През уикендите, когато Брюно беше при него, той най-често избягваше да се среща с любовниците си. Купуваше готова храна и вечеряха само двамата, а после заедно гледаха телевизия. Не знаеше никакви игри. Понякога Брюно ставаше нощем и се промъкваше до хладилника. Напълваше купа с корнфлейкс, добавяше мляко и сметана, като поръсваше обилно сместа със захар. После ядеше. Ядеше до пръсване, изпразваше няколко купи. Коремът му натежаваше. Беше му приятно.

9

Що се отнася до еволюцията на нравите, седемдесетте години бяха белязани от бърз напредък на потребление на еротична продукция въпреки намесата на все още строгата по онова време цензура. Музикалният филм „Коса“, който правеше достояние на широката публика „сексуалната революция“ от шейсетте години, пожъна голям успех. Монокините бързо се разпространиха по плажовете на Юг. Само за няколко месеца броят на сексшоповете в Париж нарасна от три на четирийсет и пет.

През септември Мишел се записа в осми клас и започна да изучава немски като втори чужд език. Тъкмо часовете по немски станаха повод да се запознае с Анабел.

По онова време Мишел имаше умерени възгледи по отношение на щастието. Всъщност той никога не се бе замислял сериозно по въпроса. Понятията за него дължеше на баба си, както ги беше предала на децата си. Беше католичка и гласуваше за Дьо Гол; двете й дъщери се бяха омъжили за комунисти, но това изобщо не променяше нещата. Ето какви бяха възгледите на поколението, преживяло през детството лишенията на войната и посрещнало Освобождението на двайсетгодишна възраст; ето какъв свят искаха те да завещаят на децата си. Жената си стои у дома и се занимава с домакинството (улеснена все пак от електродомакински уреди и разполагаща с повече време, което да отделя за семейството си). Мъжът ходи на работа (ала благодарение на роботизацията работният му ден е по-кратък, а работата по-лека). Съпрузите са щастливи и верни един на друг; обитават къщи извън градовете (предградията). През свободното си време всеки се отдава на своето хоби — разни занаяти, градинарство, изкуство. Освен това имат възможност да пътуват и да се запознаят с живота и културата на други страни и народи.

Якоб Вилкенинг бе роден в Неуварден, в Западна Фризия. Бе пристигнал във Франция на четиригодишна възраст и имаше съвсем смътен спомен за нидерландския си произход. През 1946-а се бе оженил за сестрата на един от най-добрите си приятели; тя бе само на седемнайсет години и не беше познала друг мъж. След като работи известно време в завод за микроскопи, той основа собствено предприятие за точни оптически прибори, което изпълняваше поръчки преди всичко на „Анженийо“ и „Пате“. По онова време японската конкуренция все още не съществуваше; Франция произвеждаше чудесни обективи, някои от които можеха да съперничат на „Шнайдер“ и „Цайс“; предприятието му се развиваше добре. На съпрузите се родиха две деца — през 1948 и 1951 година, а доста по-късно, през 1958 година, на бял свят се появи Анабел.

Родена в щастливо семейство (за двайсет и пет години брачен живот нейните родители не бяха имали нито едно сериозно спречкване), Анабел беше сигурна, че я очаква същата съдба. През лятото, малко преди да се запознае с Мишел, тя бе започнала да мисли по този въпрос; скоро щеше да навърши тринайсет години. Някъде на света живееше непознато момче, което също не я познаваше, но именно с него тя щеше да преживее живота си. Щеше да се постарае да го направи щастлив, а и той от своя страна щеше да стори всичко възможно да я дари с щастие; не знаеше обаче как изглежда и това силно я смущаваше. В писмо до списанието „Журнал дьо Мики“ една читателка на нейните години споделяше същите вълнения. Отговорът на редакцията бе успокоителен и завършваше с думите: „Не се тревожи, малка Корали, ще успееш да го познаеш“.