Елементарните частици

Към обяд Брюно се качи в колата и стигна до центъра на Партне. Като размисли, реши все пак да продължи по магистралата. Позвъни от една кабина на брат си, който веднага вдигна. Искаше да се видят веднага след като се прибере в Париж. На следващия ден нямаше възможност, защото имаше среща със сина си. Но тази вечер, да, много е важно. Мишел не прояви особено вълнение. „Щом искаш…“, каза той след доста продължителна пауза. Подобно на повечето хора, той не харесваше тази крайна раздробеност на обществото, надълго и нашироко обсъждана от социолози и коментатори. Подобно на повечето хора, смяташе, че дори с цената на известна досада трябва да се съхранят донякъде семейните връзки. Ето защо години наред упорито посрещаше Коледа заедно с леля си Мари-Терез, която прекарваше старините си в малка къща в Ренси заедно със своя симпатичен и почти глух съпруг. Чичо му продължаваше да гласува за комунистите и отказваше да ходи на нощната служба в църквата, което всеки път ставаше причина за препирня. Мишел търпеливо слушаше стареца да говори за освобождението на трудещите се, докато пие запарка от тинтява, и от време на време измърморваше в отговор някоя банална фраза. После пристигаха останалите, сред които и братовчедка му Брижит. Той харесваше Брижит и искрено му се щеше тя да бъде щастлива, но съвместният й живот с толкова глупав съпруг правеше това почти невъзможно. Мъжът й беше лекар на повикване към фирмата „Байер“ и изневеряваше на жена си при всеки удобен случай; тъй като не беше грозен и пътуваше много, удобни случаи имаше в изобилие. С всяка изминала година лицето на Брижит изглеждаше все по-посърнало.

Мишел се отказа от годишното си посещение през 1990 година; сега му оставаше само Брюно. Семейните връзки траят няколко години, понякога няколко десетилетия, всъщност те са по-трайни от всички останали; в края на краищата обаче дори те се разпадат.

Брюно се появи към девет вечерта, беше вече пийнал и склонен да обсъжда теоретични въпроси.

— Винаги съм се удивлявал — започна той, преди още да седне — на невероятната точност на предсказанията, които прави Олдъс Хъксли в „Прекрасният нов свят“. Като си помисля, че тази книга е написана през 1932 година, направо е изумително. Оттогава насам западното общество непрекъснато полага усилия, за да се доближи до описвания от него модел. Все по-съвършен контрол над раждаемостта, който един ден рано или късно ще доведе до окончателното й откъсване от секса и до лабораторно възпроизвеждане на човешкия род при условия на абсолютна сигурност и генетична предвидимост. Това ще рече разпад на семейните връзки, на понятия като бащинство и майчинство. Благодарение на напредъка в областта на фармакологията пък ще бъдат заличени всякакви възрастови различия. В света, обрисуван от Хъксли, шейсетгодишните са също толкова активни, имат същия физически облик и същите желания, както и двайсетгодишните. По-късно, когато борбата с остаряването стане невъзможна, човек си отива посредством доброволна евтаназия; дискретно, бързо и без всякакви драми. Описаното в Brave New World общество е щастливо, в него няма трагедии и крайни чувства. Сексуалната свобода е пълна и няма никакви препятствия пред разцвета на насладите. Мимолетните депресии, униния и съмнения биват премахнати по медикаментозен път, тъй като химията е достигнала значителен напредък в областта на антидепресантите и анксиолитиците. „Два милиграма лекуват всяка драма“. Именно това е светът, към който днес се стремим, светът, в който днес искаме да живеем.