Елементарните частици

На следващия ден стана към седем часа, измъкна от домашната си библиотека „Частта и цялото“, научната автобиография на Вернер Хайзенберг, и се отправи пеша към Марсово поле. Утрото бе ясно и свежо. Беше купил тази книга още на седемнайсетгодишна възраст. Седна под един чинар на алеята „Виктор Кузен“ и препрочете откъса от първа глава, в който Хайзенберг описва своите първи стъпки в науката и се спира на своята първа среща с теорията за атома:

„Това се случи, струва ми се, през пролетта на 1920 година. Краят на Първата световна война беше всял смут сред младежта в нашата страна. Дълбоко разочаровано от поражението, старото поколение бе изпуснало юздите, а младите се събираха на групи, на малки и големи общности, опитвайки се да открият нов път или поне нов компас, който да им позволи да се ориентират, тъй като старият компас бе строшен. И така през един прекрасен пролетен ден тръгнах на път заедно с десетина или двайсетина другари. Доколкото си спомням, тази разходка ни отведе до западния бряг на езерото Щарнберг; всеки път, когато яркозелената завеса от букове се разреждаше, съзирахме вляво от нас, под краката си, водите на езерото, което сякаш се простираше чак до планините, служещи за фон на пейзажа. Странно защо именно по време на този излет за пръв път стана въпрос за атомната физика и този разговор оказа огромно влияние върху по-нататъшния ми жизнен път“.

Към единайсет часа отново започна да става горещо. Мишел се прибра у дома и си легна, като предварително се съблече съвсем гол. През следващите три седмици движенията му бяха сведени до минимум. Той напомняше риба, която от време на време изскача над водата, за да глътне въздух, и за няколко секунди съзира като райско видение друг, съвършено различен въздушен свят. Разбира се, след това тя трябва да се върне в своя свят на водорасли, където рибите се изяждат помежду си, но у нея все пак остава усещането за друго, съвършено измерение — нашето.

Вечерта на 15 юли той позвъни на Брюно. Върху музикалния фон на кул джаза гласът на природения му брат придобиваше особена иносказателност. Очевидно Брюно беше жертва на кризата на четирийсетте. Носеше кожени якета и си бе пуснал брада. За да покаже, че е врял и кипял, говореше като герой от долнопробен полицейски филм, пушеше пурети и помпаше мускули. Мишел обаче не смяташе, че поведението на брат му може да се обясни с „кризата на четирийсетте“. Жертвите на въпросната криза обикновено не желаят нищо повече от това, да поживеят още малко така, както са го правили преди; просто се стремят към кратка отсрочка. Що се отнася до Брюно, на него му бе писнало от всичко и той не виждаше никакъв смисъл да продължава.

Същата вечер попадна на своя снимка от времето, когато посещаваше началното училище в Шарни, и се разплака. На нея се виждаше момченце, което седи на чина с разтворен учебник в ръка. То бе вперило безстрашно очи в обектива и се усмихваше. Умът му не можеше да приеме мисълта, че това момченце е самият той. То пишеше домашните си, учеше уроците съсредоточено и уверено в себе си. Постепенно навлизаше в света, опознаваше го, без да изпитва какъвто и да било страх, готово да заеме своето място в човешкото общество. Всичко това можеше да се прочете в погледа му. Беше облечено в ученическа блуза с тясна якичка.

В продължение на няколко дни Мишел не се раздели с тази снимка и я държеше облегната на нощната лампа. Опитваше се да си внуши, че тайната на времето е банална, че всичко е наред, че е напълно в реда на нещата с годините блясъкът в очите да изчезне, а жизнерадостта и доверието да се стопят. Изтегнат на матрака „Бултекс“, той напразно се опитваше да приеме мисълта, че всичко е преходно. Върху челото на детето имаше малка трапчинка, следа от прекарана шарка; този белег бе надживял годините. Къде ли се криеше истината? Дневната горещина постепенно изпълваше стаята.

4