Елементарните частици

Още през първата година в началното училище в Шарни Мишел беше поразен от жестокостта на своите съученици. Вярно, това бяха селски деца, следователно зверчета, все още твърде близко до природата. Въпреки това за него оставаше непонятна естествената, инстинктивна наслада, с която те бодяха някоя жаба с върха на пергела или с перото на писалката; виолетовото мастило се разпространяваше под кожата на клетото животинче, което бавно умираше от задушаване. В такива моменти всички се струпваха в кръг и с блеснали очи наблюдаваха неговата агония. Друго любимо развлечение за тях бе да режат рогцата на охлювите с ножица. Именно рогцата са единственото чувствително място на охлюва и завършват с малки очички. Лишен от тях, охлювът се превръща в отпуснато, страдащо парче плът. Много скоро Мишел осъзна, че е в негов интерес да стои настрани от тези малки зверове; напротив, не изпитваше никакви опасения с момичетата, които бяха далеч по-кротки. Тази първа негова догадка за устройството на света получи потвърждение от поредицата „Животът на животните“, която даваха по телевизията всяка сряда вечер. След цялата тази гнусна гадост, тази непрестанна касапница, каквато всъщност представляваше животинската природа, единственият лъч на преданост и пожертвователност бе майчината любов или някои прояви на инстинкта за защита, които по един или друг начин бяха свързани с тази любов. Женският калмар, това трогателно дребно създание, дълго не повече от двайсет сантиметра, без колебание се хвърляше срещу леководолаза, приближил до неговите яйца.

Дори след трийсет години той неизбежно стигаше до същото заключение: без всякакво съмнение жените бяха по-добри от мъжете. Бяха по-ласкави, по-любящи, по-състрадателни и по-нежни; по-малко склонни към насилие, към егоизъм, към самоутвърждаване и към жестокост. Освен това бяха по-благоразумни, по-интелигентни и по-трудолюбиви.

Всъщност, питаше се Мишел, наблюдавайки движението на слънцето зад завесата на прозореца, за какво служат мъжете? Възможно е в минали времена, когато мечките са били повече, мъжествеността да е играла особена и незаменима роля; от няколко века насам обаче от мъжете очевидно нямаше никаква полза. Те понякога пропъждаха скуката, играейки тенис, но това все още не беше беда; имаше моменти, когато решаваха, че би било полезно да тласнат историята напред, което правеха преди всичко, като предизвикват революции и войни. Освен че нанасяха неизмерими страдания, революциите и войните разрушаваха най-доброто, останало от миналото, което принуждаваше човечеството всеки път да започва всичко отначало. Когато не се вписва в нормалния ход на развитието, човешката еволюция придобива хаотичен, неравномерен, лишен от структура и белязан от насилие облик. За всичко това бяха виновни преди всичко мъжете с тяхното увлечение по риска и хазарта, с нелепото им тщеславие, безотговорност и склонност към насилие. Един свят, съставен само от жени, би бил във всяко отношение безкрайно по-добър; би се развивал по-бавно, но равномерно, без връщане назад и без гибелни преоценки, към състояние на всеобщо щастие.

Сутринта на 15 август той стана и излезе от къщи с надеждата, че няма да срещне никого на улицата; това се оказа почти вярно. Нахвърли няколко бележки, към които щеше да се върне десетина години по-късно, когато пишеше най-значителния си труд, „Пролегомени към съвършената репликация“.

По същото време Брюно връщаше сина си при бившата си жена; чувстваше се изморен и отчаян. Ан съвсем наскоро се беше завърнала от експедиция по програмата „Нови граници“ от остров Пасха или Бенин, не си спомняше точно; вероятно щеше да се срещне с приятелки, да размени адреси, после щеше да се види още два-три пъти с тях, преди да й омръзне, но с мъже така и нямаше да се срещне; Брюно имаше впечатление, че изобщо се е отказала от връзки с мъже. Щеше да го дръпне настрани за минута-две, за да го запита: „Как мина?“. Той щеше да отвърне: „Добре“, придавайки си онзи самоуверен и спокоен вид, който жените харесват; после с нотка на хумор щеше да добави: „Само че Виктор доста дълго гледа телевизия“. Щеше да се чувства неудобно, защото, откакто бе отказала цигарите, Ан не понасяше дима; жилището й бе обзаведено с вкус. На раздяла щеше да изпита съжаление, за сетен път да си зададе въпроса какво би могло да се направи, за да се променят нещата; щеше да целуне набързо Виктор и да си тръгне. Така щеше да приключи ваканцията на сина му.