Елементарните частици

— Човек трудно може да си представи по-глупаво и агресивно, по-непоносимо и злобно същество от момче в началото на пубертета особено ако е заобиколено от деца на неговата възраст. През пубертета детето се превръща в чудовище и едновременно в глупак, конформизмът му е просто невероятен; то сякаш е продукт на някаква внезапна, вредна (и неочаквана, като се има предвид какво е било преди това) кристализация на всичко най-лошо у човека. При това положение как бихме могли да се съмняваме, че сексуалността е съвършено зло? И как хората успяват да живеят под един покрив с дете в пубертета? Според мен те все пак съумяват да го правят само защото техният собствен живот е абсолютно празен; и макар моят живот също да е празен, аз не можах да го постигна. Във всеки случай всички лъжат, при това докарват лъжата си до гротеска. Развеждат се, но си остават добри приятели. Вземат сина си два пъти месечно за събота и неделя; ами че това е гадост. Пълна, съвършена гадост. В действителност мъжете изобщо не се интересуват от своите деца, изобщо не изпитват любов към тях, а и въобще мъжете са неспособни да изпитват любов, това чувство им е напълно чуждо. Мъжът познава единствено желанието, сексуалното желание в чист животински вид и съперничеството между самците; едва след това, много по-късно, в рамките на брачния живот може евентуално да изпита признателност към съпругата си за това, че му е родила деца, че се грижи за домакинството, че е добра готвачка и любовница; тогава просто му е приятно да спи в едно легло с нея. Твърде възможно е това да не е чувството, на което разчита жената, възможно е да е налице недоразумение, но все пак подобно чувство може да бъде много силно, и макар от време на време да изпитва възбуда (впрочем отслабваща), когато кръшка, мъжът не може да живее без жена си и ако за нещастие я изгуби, не може да я прежали, пропива се и много бързо, нерядко в разстояние само на няколко месеца, на свой ред умира. Що се отнася до децата, навремето те са наследявали състоянието, обществените правила и семейните традиции. Това естествено се е отнасяло за знатните фамилии, но също така за търговците, селяните, занаятчиите, всъщност за всички социални слоеве. Днес от всичко това няма и помен: аз живея от заплата, под наем и нямам какво да завещая на сина си. Не мога да го науча на занаят и дори нямам представа какво ще работи един ден; така или иначе, правилата, които аз следвам, за него няма да имат никаква стойност, той ще обитава съвсем друг свят. Да приемеш идеологията на непрекъснатата промяна, означава да приемеш, че човешкият живот се свежда до рамките на индивидуалното битие, че миналите и бъдните поколения нямат никакво значение за него. Именно така живеем ние и за един мъж в наши дни няма никакъв смисъл да създава деца. При жените е различно, защото те продължават да изпитват нуждата от същество, което да обичат, което не се отнася и никога не се е отнасяло за мъжете. Заблуда би било да се твърди, че мъжете изпитват потребност да глезят деца, да играят с тях, да ги ласкаят. Открай време се твърди обратното, но то, така или иначе, не е вярно. След развода, след разкъсването на семейния кръг връзките с децата губят всякакъв смисъл. Детето е захлопващ се капан, враг, когото си длъжен да издържаш и който един ден ще те надживее.

Мишел стана и отиде в кухнята да си налее чаша вода. Пред очите му във въздуха се въртяха цветни кръгове и започваше да му се повдига. Първото, което трябваше да направи, бе да спре треперенето на ръцете си. Брюно беше прав, бащината обич е илюзия, измама. Измамата е полезна, когато чрез нея може да се промени действителността, мислеше си той; но когато промяната се провали, остават единствено измамата, огорчението и срамът от лъжата.

Когато се върна в стаята, Брюно се беше отпуснал неподвижно на канапето като мъртъв. Между високите блокове в квартала постепенно се спускаше нощта; след поредния горещ ден температурата ставаше поносима. Погледът на Мишел неволно се спря на празната клетка, в която няколко години беше живяло канарчето; трябваше да я изхвърли, защото нямаше намерение да си взема друга птица. За момент си спомни съседката отсреща, редакторката на списание „Вент ан“; не я беше виждал от месеци; вероятно се е преместила в друго жилище. Помъчи се да се съсредоточи върху ръцете си и установи, че треперенето им е понамаляло. Брюно беше все така неподвижен; мълчанието помежду им продължи още няколко минути.

12

— Запознах се с Ан през 1981 година — въздъхна Брюно. — Не беше дотам красива, но ми беше омръзнало да лъскам бастуна. Онова, което все пак харесвах в нея, бяха големите гърди.

Той отново въздъхна дълбоко, преди да продължи:

— Моята изискана протестантка с големите гърди — за огромно изумление на Мишел очите му се напълниха със сълзи. — Впоследствие гърдите й увиснаха, а и бракът ни рухна. — Направо й съсипах живота. Такова нещо не се забравя: съсипах живота на тази жена. Има ли още вино?