Елементарните частици

По-късно Мишел се приближи до пастора, който подреждаше църковната утвар. „Много ме заинтригува онова, което казахте преди малко…“ Божият служител му се усмихна приветливо. Тогава той започна да разказва за опитите на Аспе и парадокса на елементарните частици: когато две частици се слеят, те образуват неделимо цяло, „това силно ми напомня вашето описание преди малко за едната плът“. Усмивката на пастора леко посърна. „Мисълта ми е — продължи оживено Мишел, — че в онтологичен план те могат да бъдат изобразени в Хилбертовото пространство с единен вектор. Нали разбирате какво искам да кажа?“ — „Разбира се, разбира се — промърмори служителят на Христа, като се озърташе наоколо. — Простете“ — каза ненадейно той, като се обърна към бащата на младоженката. Двамата дълго си стискаха ръцете и накрая се прегърнаха. „Много хубаво богослужение, направо чудесно…“ — заяви развълнувано финансистът.

— Не остана за празничната гощавка — спомни си Брюно. — Беше ми малко неловко, не познавах никого, а при това беше моята собствена сватба. Баща ми пристигна с голямо закъснение, но все пак дойде: беше небръснат, с изкривена вратовръзка и с вида си напълно напомняше застаряващ развратник. Сигурен съм, че родителите на Ан са разчитали на друга партия за дъщеря си, но като протестанти с леви убеждения изпитваха все пак известно уважение към образователната система. Бях магистър, а тя — само бакалавър. Най-ужасно от всичко беше, че по-малката й сестра се оказа много красива. Доста приличаше на нея, и тя имаше големи гърди, но в лице беше просто прекрасна. На пръв поглед нищо и никаква разлика, просто различно разположение на чертите. Какво да се прави…

Той въздъхна още веднъж и отново напълни чашата си.

— Първото ми назначение беше в лицея „Карно“ в Дижон през 1984 година. Ан беше бременна в шестия месец. И двамата преподавахме, бяхме учителско семейство; оставаше ни само да заживеем нормално. Наехме апартамент на улица „Ванри“, на две крачки от лицея. „Тук наемите не са като в Париж — заяви ни служителката от агенцията. — Е, и животът не е като в Париж, но ще видите, че през лятото е оживено, има много туристи и наплив на младежи за фестивала на бароковата музика“. Барокова музика?…

Веднага си дадох сметка, че съм прокълнат. Изобщо не ми пукаше, че „животът не е като в Париж“. В Париж постоянно се чувствах нещастен. Само че изпитвах желание към всички жени, с изключение на моята собствена. Подобно на всички провинциални градове, Дижон гъмжеше от млади красавици и положението беше дори по-ужасно, отколкото в Париж. През онези години модата ставаше все по-секси. Направо беше нетърпимо с всички тези сладки муцунки, къси полички и закачливи усмивки. Бяха пред очите ми денем в училище, на обяд в „Пеналти“, съседния на лицея бар, където разговаряха с момчетата, а аз се прибирах да обядвам с жена си. В събота отново ги виждах да сноват по търговските улици на града, където пазаруваха дрехи и плочи. Бях с Ан, която избираше бебешки дрешки; бременността й протичаше нормално и тя беше на върха на щастието. Спеше много, ядеше всичко, което й се прище; вече не правехме любов, но, струва ми се, тя изобщо не си даваше сметка за това. По време на консултациите преди раждането се беше запознала с други жени; беше общителна и симпатична, от жените, с които е лесно да се живее. Когато разбрах, че детето ще бъде момче, бях потресен. Поначало нещата не бяха добре, а предстоеше да станат още по-зле. Би трябвало да тържествувам, а аз бях на двайсет и осем години и се чувствах мъртъв.