Елементарните частици

Виктор се роди през декември; помня колко мъчително премина кръщението му в църквата „Сен Мишел“. „Новопокръстените са като живи камъни за съграждане на духовен дом, за свето свещенство“ — заяви свещеникът. Виктор беше целият червен и сбръчкан в бялата си дантелена ризка. Беше колективно кръщение като по времето на ранното християнство, имаше десетина семейства. „Кръщението въвежда в лоното на Христовата църква — говореше свещеникът, — то съединява всеки човек с тялото Христово“. Ан държеше бебето на ръце, което тежеше четири килограма. Беше кротко и изобщо не се разплака. „Чрез кръщението не ставаме ли ние членове на едно тяло?“ — продължаваше свещеникът. Ние, родителите, се огледахме едни-други и над нас мина сянка на съмнение. После свещеникът обля три пъти с вода от купела главичката на моя син; след това го помаза с елей. Това осветено от епископа благоуханно масло по думите на свещеника символизираше благодатта на Светия Дух. Накрая се обърна направо към младенеца: „Виктор, ти вече си християнин. С това помазване в името на Светия Дух ти ставаш част от тялото Христово. От този момент нататък си участник в неговата мисия пророческа, мисия свещеническа, мисия царствена“. Тези думи толкова ме впечатлиха, че се записах в обществото „Вяра и живот“, чиито сбирки бяха всяка сряда. Там имаше една млада и много красива корейка, с която веднага ми се прииска да спя. Нещата не бяха толкова прости, защото тя знаеше, че съм женен. Една събота Ан покани на гости членовете на групата; корейката, която беше с къса пола, седна на дивана; целия следобед гледах краката й, без никой да заподозре каквото и да било.

През февруари Ан замина заедно с Виктор да прекара ваканцията при родителите си, аз останах сам в Дижон. Отново направих опит да стана праведен католик; излегнат на матрака марка „Епеда“, четях „Тайнството на Светите младенци“ и пиех анасонов ликьор. Пеги е чудесен поет, направо великолепен, но в крайна сметка ме докара до пълно униние. След всички тези истории за грехове и опрощения на греховете, за Господ, който се възрадва повече от връщането на един грешник в лоното на праведниците, отколкото от спасението на самите праведници, ми се искаше да бъда грешник, но така и не успявах да го постигна. Имах усещането, че младостта ми е ограбена. Единственото ми желание беше тези млади кучки с месести устни да ми правят свирка. В дискотеките беше пълно с такива млади кучки с месести устни и докато я нямаше Ан, аз няколко пъти ходих в „Слоу рок“ и в „Ланфер“, но обикновено те излизаха с други, правеха свирки на други, а не на мен; именно тази мисъл ми беше най-непоносима от всичко. По това време настъпи разцветът на „Розовия минител“, всички бяха луднали по него, а аз оставах на линия по цели нощи. Виктор спеше в нашата спалня, но беше кротък и не ни създаваше проблеми. Много се боях от телефонната сметка; когато пристигна, я взех от пощенската кутия и я отворих на път за лицея: четиринайсет хиляди франка. Добре че все още имах влог в Спестовна каса, останал от студентските години, и прехвърлих парите на нашата сметка. Ан така и не разбра нищо.

За това, как живее, човек може да съди по погледите на околните. Постепенно си дадох сметка, че моите колеги, преподавателите в лицея „Карно“ гледат на мен без омраза и язвителност. Не ме смятаха за съперник; всички бяхме впрегнати в една и съща работа, бях един от тях. Те ме научиха да гледам просто на нещата. Взех шофьорска книжка и започнах да се интересувам от рекламните каталози. С настъпването на пролетта прекарвахме следобедите на моравата у семейство Гилмар. Притежаваха доста грозна на вид къща във Фонтен ле Дижон, но край нея имаше хубава морава и дървета. Гилмар беше преподавател по математика и работехме почти с едни и същи класове. Беше висок, слаб, прегърбен, с ръждиво-руса коса и увиснали мустаци; приличаше донякъде на немски счетоводител. Приготвяше барбекюто заедно с жена си. Привечер започвахме да обсъждаме къде ще прекараме ваканцията, настроението беше весело; най-често се събирахме пет-шест семейства преподаватели. Жената на Гилмар беше медицинска сестра и имаше репутация на голяма мръсница; наистина, когато седнеше на тревата, се виждаше, че под полата не носи нищо. За ваканцията те заминаваха при нудистите край Кап д’Агд. Струва ми се също така, че посещаваха сауната за двойки на площад „Босюе“, поне такива приказки се носеха. Никога не посмях да споделя с Ан, но ми бяха симпатични, със социалдемократически убеждения, и нямаха нищо общо с хипитата, които се увъртаха край майка ни през седемдесетте години. Гилмар беше добър преподавател и без колебание оставаше след часовете да помогне на някой закъсал ученик. Мисля освен това, че правеше дарения за хора с физически увреждания.