Елементарните частици

Намерението ми изобщо не е да представям нудистката станция в Кап д’Агд в идилична светлина на работническите комуни на Фурие. Както навсякъде другаде, така и в Кап д’Агд жената с младо и хармонично тяло и привлекателният и потентен мъж са обект на непрекъснати съблазнителни предложения. Както навсякъде другаде, така и в Кап д’Агд един затлъстял, остарял или грозноват индивид е обречен на мастурбация, с тази разлика, че подобни действия, които по принцип биват осъждани на публични места, тук се приемат благосклонно. Освен всичко друго твърде удивителен е фактът, че толкова разнообразни сексуални действия, далеч по-възбуждащи от показваното в кой да е порнографски филм, не предизвикват каквито и да било прояви на насилие или дори на най-малката липса на любезност. Въвеждайки отново понятието «сексуална социалдемократичност», що се отнася до мен, аз съм склонен да виждам в него необичайното приложение на същите онези качества на дисциплина и на уважение към сключения между две страни договор, които позволиха на германците в разстояние на едно поколение да минат през две изключително кървави световни войни и след това да превърнат една страна в развалини в могъща икономика, способна на мащабен износ. В този смисъл любопитно би било да се види какво биха казали за социологическата практика в Кап д’Агд представителите на страни, където са на почит същите културни ценности (Япония, Корея). Подобно поведение, основано на уважение и лоялност, осигуряващо на всеки, който се придържа към правилата на договора, многобройни моменти на мирно наслаждение, несъмнено се оказва изключително убедително, след като успява да се възприеме безпрепятствено извън какъвто и да било правилник от малцинствените елементи в станцията (средни французи от Лангедок, членуващи в Националния фронт, араби с минало на дребни престъпници, италианци от Римини)“.

На това място Брюно прекъсна писането на своята статия; беше в края на първата седмица от неговия престой. Онова, което остана неизказано, беше далеч по-нежно, деликатно и несигурно. Стана им навик след плажа да пият заедно аперитив към седем часа. Той поръчваше кампари, а Кристиан най-често бяло мартини. Съзерцаваше как слънцето играе по мазилката — бяла отвътре и леко розова на повърхността. Приятно му беше да гледа как Кристиан снове из апартамента, как отива да донесе лед или маслини. Изпитваше странно, много странно усещане: дишаше по-леко, можеше в продължение на няколко минути да не мисли за нищо, вече не го беше толкова страх. Един следобед, на осмия ден от пристигането им, той каза на Кристиан: „Струва ми се, че съм щастлив“. Тя замръзна за момент, стиснала в ръка чашата с лед, и изпусна продължителна въздишка.

— Искам да прекарам живота си с теб — продължи той. — Струва ми се, че достатъчно дълго бях нещастен. По-късно ще дойдат болестите, старческата немощ и смъртта. Имам чувството, че бихме могли да бъдем щастливи заедно до самия край. Във всеки случай ми се ще да опитам. Мисля, че те обичам.

Кристиан заплака. По-късно, седнали в ресторант „Нептун“ пред плато морски дарове, се опитаха да обсъдят въпроса от практическа гледна точка. Тя би могла да отива при него всяка събота и неделя, дотук нещата бяха лесни; далеч по-трудно беше обаче да получи назначение в Париж. Като се има предвид издръжката, която трябваше да плаща Брюно, заплатата му нямаше да стигне за двамата. Освен това налице беше и синът на Кристиан; още една причина да изчакат. И все пак бе възможно; за първи път след толкова много години нещо изглеждаше възможно.

На другия ден Брюно изпрати до Мишел кратко и развълнувано писмо. В него заявяваше колко е щастлив и съжаляваше, че така и не бяха успели никога да се разберат докрай. Пожелаваше му и той да достигне в рамките на възможното някаква форма на щастие. Подписът бе: „Твой брат Брюно“

17