Елементарните частици

Междувременно човек трябва да живее и да се стреми да прави това по-весело, по-умно и отговорно. В своето последно издание бюлетинът „Последни новости в супермаркетите «Монопри»“ поставяше както никога досега ударението върху понятието гражданска инициатива. За пореден път авторът на редакционната статия влизаше в схватка с общоприетата представа, че гастрономията е несъвместима с физическата форма. Според него цялостната политика на „Монопри“, насочена към внимателен подбор на определени гами продукти, е доказателство за обратното. „Всеки от нас може да постигне баланс и най-добре да се заеме с това веднага“, без всякакво колебание твърдеше редакторът. След войнствения и ангажиран дух на първа страница идваха развлекателни материали, познавателни игри и рубриката „знаете ли, че…“. Така Мишел се позабавлява, изчислявайки калорийното съдържание на храната, която изяжда за един ден. През последните седмици не беше се занимавал нито с чистене и гладене, нито с плуване и тенис, нито пък беше правил любов; единствените три занимания, които можа да отметне, бяха: седене, лежане и спане. След съответните изчисления се оказа, че потребностите му възлизат на 1750 килокалории дневно. В писмото си Брюно съобщаваше, че много е плувал и много е правил любов. Направи изчисление с неговите данни и се оказа, че енергийните му нужди достигат 2700 килокалории дневно.

Имаше и второ писмо, от кметството в Креси ан Бри. В резултат от разширението на автобусната спирка се бе наложило преустройство на общинското гробище и преместването на няколко гроба, сред които и този на баба му. Съгласно правилника член на семейството трябва да присъства на преместването на тленните останки. Приемното време на погребалната служба беше от десет и трийсет до дванайсет на обяд.

18 След дълга раздяла

Вместо някогашната мотриса до Креси ла Шапел вече пътуваше осигуряващият връзката с покрайнините бърз влак. В самото село бяха настъпили значителни промени. Той спря насред гаровия площад и с удивление се озърна. В единия край на авеню „Женерал Льоклер“ се издигаше хипермаркет „Казино“. Навсякъде наоколо се виждаха нови къщи и блокове.

По думите на служителя в общината всички тези промени бяха настъпили след откриването на „Евродисниленд“ и удължаването на железопътната линия на бързия влак до Марн ла Вале. Мнозина парижани бяха решили да се заселят тук; цените на парцелите бяха нараснали почти тройно, последните тукашни земеделци бяха разпродали фермите си. Сега тук имаше физкултурен салон, зала за спектакли, два басейна. Бяха се появили известни проблеми с престъпността, но не повече, отколкото другаде.

Докато крачеше към гробищата покрай старите къщи и незасегнатите от промените канали, Мишел неволно изпадна в плен на онази смътна печал, която човек изпитва при завръщане в местата, където е преминало детството му. Прекоси околовръстния път и се озова пред мелницата. Пейката, на която двамата с Анабел обичаха да сядат след училище, все още беше на мястото си. Едри риби се бореха с течението на тъмната вода. Слънцето надникна за миг в пролуката между два облака.

Пред хода на гробището го очакваше човек. „Вие сте…“ — „Да“. Как ли наричаха сега гробарите? Той държеше лопата и голяма черна пластмасова торба за смет. Мишел го последва. Когато приближиха до изровения гроб, човекът измърмори: „Не сте длъжни да гледате…“ Смъртта трудно може да бъде разбрана и човешкото същество всячески избягва да види как в действителност изглежда тя. Мишел си спомняше тялото на покойната си баба отпреди двайсет години, когато я беше целунал за последен път. Въпреки това в първия момент беше изумен от онова, което откри на дъното на изкопа. Баба му беше погребана в ковчег; в прясно изровената пръст обаче се виждаха само трески, парче полуизгнила дъска и белезникави неща с неопределена форма. Когато си даде сметка какво в действителност е това, той бързо извърна глава, опитвайки се да гледа в противоположната посока; но беше твърде късно. Беше видял окаляния череп с празните орбити и висящите кичури бели коси. Беше видял разпръснатите гръбначни прешлени, примесени с буци пръст. Беше разбрал.

Човекът продължи да тъпче останките в пластмасовата торба, поглеждайки от време на време към Мишел, който стоеше напълно слисан редом с него. „Както винаги — измърмори той. — Не може да не погледнат, просто е по-силно от тях. Какво искат, един ковчег не може да изтрае двайсет години!“ — троснато добави той. Докато той изсипваше съдържанието на торбата на новото място, Мишел остана на няколко крачки от него. Когато приключи, човекът се приближи до него и запита: „Добре ли сте?“ Мишел кимна в отговор. „Надгробният паметник ще бъде преместен утре. Подпишете се във ведомостта“.