Елементарните частици

Значи това беше. След двайсет години става това. Примесени с пръст кости и кичури бели коси, необикновено гъсти и живи. Отново виждаше как баба му бродира пред телевизора, как се отправя към кухнята. Значи това беше останало от нея. Докато минаваше край „Бар де спор“, си даде сметка, че целият трепери. Влезе и си поръча чаша пастис. Едва когато седна на една от масите, установи, че обзавеждането е много различно от онова, което помнеше. Имаше американски билярд, видеоигри, телевизор, включен на MTV, който предаваше клипове. На рекламното пано бе залепена корица от „Нетлук“ с виденията на Зара Уайтс и снимка на голяма бяла акула от Австралия. Постепенно изпадна в лека дрямка.

Анабел го позна първа. Беше влязла да купи цигари и го зърна на излизане, сгушен на стола. Поколеба се две-три секунди, сетне приближи. Той вдигна очи.

— Каква изненада… — каза тихо тя. После седна срещу него на тапицираната с изкуствена кожа пейка.

Почти не се беше променила. Лицето й си беше останало удивително гладко и чисто, косите — сияйно руси; човек никога не би могъл да си помисли, че е на четирийсет години, би могъл да й даде не повече от двайсет и седем или двайсет и осем.

Беше дошла в Креси по причини, сходни с неговите.

— Баща ми почина преди седмица — обясни тя. — Рак на дебелото черво. Боледува дълго, мъчително и със страшни болки. Останах за малко да помогна на мама. Инак живея в Париж, също като тебе.

Мишел сведе поглед. Настъпи известно мълчание. На съседната маса двама младежи разговаряха за двубои по карате.

— Преди три години срещнах случайно Брюно на летището. От него научих, че се занимаваш с наука, че си спечелил известност и признание в твоята област. Каза ми също така, че не си се оженил. Аз не постигнах кой знае какво, работя в общинската библиотека. И аз не се омъжих. Често съм си мислила за теб. Бях те намразила, когато не отговаряше на писмата ми. Минаха двайсет и три години, но още не съм забравила.

Тя тръгна с него, за да го изпрати до гарата. Свечеряваше се, наближаваше шест часа. Спряха на моста над Гран Морен. Бреговете бяха обрасли с водни растения, кестени и върби; водата беше гладка и зелена. Това беше един от любимите пейзажи на Коро и той го бе изобразил върху няколко картини. Застаналият неподвижно насред градината си старец, приличаше на плашило.

— Сега се намираме в една и съща точка — каза Анабел. — На еднакво разстояние от смъртта.

Миг преди влакът да потегли, тя се покатери на стъпалото, за да го целуне.

— Пак ще се видим — каза той.

— Да — отвърна тя.

Следващата събота тя го покани на обяд. Живееше в малък апартамент на улица „Льожандр“. Вътрешното пространство беше строго разпределено, но не му липсваше уют — таванът и стените бяха облицовани с тъмно дърво като в корабна каюта.

— Живея тук от осем години — каза тя. — Нанесох се, след като издържах конкурса за библиотекарка. Преди това работех в канал TF1, в отдела за съвместни продукции, но ми писна. Не харесвам тези среди. На новото място получавам три пъти по-малка заплата, но се чувствам по-добре. Работя в общинската библиотека на XVII район, в детския отдел.

Беше приготвила агнешко с къри и индийска леща. Докато се хранеха, Мишел не говори много. Разпита Анабел за семейството й. По-големият й брат поел бащиното предприятие. Бил женен и имал три деца — момче и две момичета. За съжаление работите в предприятието не вървели, в областта на оптиката конкуренцията ставала все по-свирепа и той два пъти бил на границата на фалита. Намирал утеха, като пиел пастис и гласувал за Льо Пен. По-малкият й брат пък работел в маркетинга на „Л’Ореал“ и неотдавна получил назначение в Съединените щати като началник на отдела по маркетинг за Северна Америка; виждали се много рядко. Бил разведен и нямал деца. Две твърде различни, но еднакво симптоматични съдби.