Есенен мост

— Ти виждаш вълните, но не можеш да ги спреш. Виждаш планината, но не можеш да я преместиш. По същия начин аз мога да видя това, което ще се случи, но не мога да го отклоня, нито да го променя по никакъв начин. — Шидзука се усмихна.

— Ти ще живееш през тази нощ, както и аз. На сутринта ти ще си жива, но не и аз. Говоря за това, както за вълните, които се разбиват на пяна в скалите, и за върха на планината Тоса, огрян от лунната светлина. Това е описание на света, а не нещо, което може да се промени.

— Ако човек знае, той може да реагира. В противен случай каква е ползата от тази дарба?

Никога няма да узнаеш, помисли си Шидзука, нито пък Данджуро щеше да узнае. Но Сен щеше да разбере. Тя усети под ръката си как дъщеря й помръдна.

— Свитъците поставени ли са където помолих? — попита Шидзука.

— Да, госпожо, и както наредихте, мястото по никакъв начин не е отбелязано, няма никаква карта.

— Не си убедителна, Аяме.

— Внимавах никой да не ме види — каза тя, — но тъй като мястото е далече извън нашите стени, врагът може да го открие, дори да се изтегли, без да нападне замъка.

— Няма да го намерят — рече Шидзука.

— Има още един проблем — продължи Аяме. — Ако замъкът падне в ръцете на врага…

Щеше да падне, и то само след няколко часа.

— … и никой от нас не се върне…

Никой от тези, които сега бяха живи, нямаше да се върне. Данджуро и Сен щяха да възстановят замъка през дванайсетата година от управлението на император Го-Мураками22. По това време Аяме и Чиаки щяха да са мъртви.

— … как ще бъдат намерени свитъците?

— Ще бъдат намерени — отвърна Шидзука, — когато му дойде времето, и по начин, подхождащ за тяхната цел. — Долови, че Аяме искаше да я попита за целта, но не го направи. Така беше по-добре. Шидзука й имаше доверие и щеше да й отговори, каквото и да я беше попитала, но тя нямаше да разбере отговора.

Аяме се поклони и взе оръжието си.

— С ваше разрешение ще се върна на моя пост, госпожо.

— Лека нощ, Аяме.

Посетителят на Шидзука щеше да пристигне след половин час. Тя затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Липсата на мисли беше много успокоителна.

1860 година, Високата кула

Макар да знаеше, че е сантиментално и глупаво, господарят Киори бе наредил да донесат деликатеси за прощалната вечеря с госпожа Шидзука. Той не бе докоснал храната. Нито пък тя, но тя никога нищо не докосваше. Храната бе поставена пред нея, както се поставяха даровете пред олтара на предците. В определен смисъл това бе доста подходящо, тъй като Шидзука беше прамайка. Но, от друга страна, бе доста неуместно, тъй като образът, който се появяваше като Шидзука, бе по-скоро само плод на болното му въображение.

— Мълчалив сте — отбеляза Шидзука, — защото си мислите, че аз сигурно не мога да бъда това, което твърдя, че съм. Трябва да съм халюцинация или отмъстителен дух. Тъй като не вярвате в привидения, клоните към заключението, че аз съм, както винаги съм била, плод на обземащата ви лудост. Чувствате обаче, че все още не сте толкова умопобъркан, че да бъдете принуден да разговаряте със собствените си фантазии. В същото време вече сте прекарали много години в разговори с мен, така че какво пречи да го направите отново още една последна нощ, тази нощ, независимо дали съм реалност или не? Не би било по-различно, отколкото просто да мислите на висок глас, нали? Понеже никога повече няма да се срещнем, имате за последен път възможност да ме третирате като плод на вашето въображение, каквото съм всъщност. Не можете да го постигнете обаче, като водите разговор с мен. Каква дилема, господарю мой.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че се каниш да напуснеш ума ми — каза Киори, — но не можеш да ме измамиш толкова лесно. Халюцинацията обикновено съдържа мисли от ума, от който идва.

Шидзука се усмихна.

— Защо, господарю, разговаряхте с мен?

Киори се шляпна по бедрото разгневен. Той не бе обигран мислител и не можеше да се надява да й съперничи в изкуството да води спор. Дори мисълта, че това беше самият той, бе доста смущаваща.

— По навик, нищо повече. Както ти каза — или по-точно, както аз казах — не е по-различно от това да мисля на висок глас.

Шидзука се поклони церемониално, ръцете й описаха триъгълник на пода пред нея, а главата й бавно се наведе, за да ги докосне.

— Тъй като аз всъщност съм вие, не мога да направя нищо друго, освен да се съглася — каза Шидзука. За миг лицето й стана сериозно, но тя не успя да сдържи усмивката си за дълго. Когато достигна най-ниската точка на своя поклон, започна да се усмихва и след като вдигна глава, прикри уста с ръкава на кимоното. — Моля ви, не ме гледайте така ядосано. Помнете, аз всъщност съм вие.