Фаетон

И се събуди, когато слънцето вече се бе издигнало високо. Събуди го не друго, а пронизителното дюдюкане на гибоните, които така прославяха топлия бездъждовен ден.

И още нещо, нещо съвсем наблизо. Съскане, скимтене, шумолене на въргалящи се в сухите листа същества.

Дъхът му пресекна.

Кобра!

Раздула качулката си с нарисуваните по нея очила.

За щастие сега безопасна за него.

Защото се сражаваше на живот и смърт с едно малко, пъргаво като гумена топка зверче.

Мангуста!

Заклети врагове, навярно откак съществуват родовете им. Вплетени в безжалостна схватка, точно тъй, както змиеукротителите ги показват по площадите пред задъханите зяпачи.

Садикин не посмя да мръдне. Да не уплаши мангустата, да не я прогони, та тогава да му се наложи той самият да се справя с опасното влечуго.

А де търпение да чака сега?

Нали трябваше да копае, да промива?

Добре че битката свърши скоро. Мангустата — не звяр, а същинско дяволче, успя да надхитри очиларката и когато тя стрелна глава да го клъвне с отровните зъби, се метна светкавично отгоре й, захапа я за тила и застърга със зъби. Змията се размята, обезумяла от ужас.

Напразно! Челюстите на врага й стискаха здраво.

Накрая тя се отпусна безпомощно на земята, като само крайчецът на опашката й продължаваше да потръпва в предсмъртен гърч.

Чак тогава човекът отмести бодливия си покрив и изпълзя навън. Мангустата, съвсем прегладняла, не изостави жертвата си, а заднишком я затътра към гъстата папрат.

Садикин я догони, пропъди я с един кол, докато тя напразно му се зъбеше и фучеше, отне й мъртвата змия, одра я по стар бракониерски навик, осоли я, а месото опече върху набързо стъкмения огън.

Това беше закуската му.

Сетне отново хвана лопатата.

Находището, не особено голямо, беше очертано ясно от някогашните брегове на вира. Оставаше му съвсем малко.

И колкото повече изкопана пръст промиваше копачът толкова по-малка ставаше надеждата му.

Все безуспешно!

Внезапно дочу шум от приближаващо животно. По трясъка на откършваните вейки личеше, че е от едрите. Затова опасни.

Досети се скоро какво е — по мученето му.

Див бивол!

Не бе допускал, че в такава близост с него се е спотайвала и една пантера. Видя я, когато тя се метна на дървото, подплашена от новодошлия.

Подобно на нея Садикин се изкатери на съседното дърво по провисналите небодливи лиани.

Биволът е по-страшен от пантерата.

Видя го, когато се показа на разчистената площадка. По-висок от човешки ръст, с огромни рога, кажи-речи, два метра, издаващ мощ и ярост. Със зли очи, с яки нозе, и широка гръд.

Сам! Навярно изгонен от стадото стар бик. От тия, най-опасните, на които целият свят е крив; които само дирят кому да излеят злобата си.

Биволът премина, като пръхтеше шумно, вдигна глава към спотаената над него хищница, измуча ядно, разклати глава. Сетне се извърна и към човека — подушил и неговия мирис, зарови с предни копита пръстта. Затъпка на място.

И таз добра! Само туй му липсваше — да виси на дървото, додето тоя освирепял дебелак благоволи да се пръждоса нанякъде.

Биволът се въртя под дървото дълго, на Садикин му се стори вечност, сумтеше, ринеше, друсаше глава. А то глава ли беше — същински пън с два дебели разчаталени клона, страшните биволски рога!

Най-сетне се накани да си ходи. Навярно му стана горещо, навярно му досадиха облаците мухи, които облепиха устата му, носа му, очите.

Затуй през деня сродниците му се въргалят в плитчините, а нощем пасат.

И тръгна да подири по-уютно местенце за дневната баня.

Прекоси разровената площадка, разбута папратите, разкъса панданусите и излезе на брега. Озърна се, после пое надолу по течението.

Все по дърветата се бе измъкнала и пантерата.

Садикин слезе на земята.

Изправи се озадачен — какво да прави сега?

Погледна оставените в калта следи от биволските копита.

Голямо животно, ей! Навярно цял тон. Нозете му — затъвали цяла педя.

И в следите му почваше да се събира вода.

А това?

Той мигновено коленичи. Бръкна с ръка. Извади го. Вдигна го пред очите.

Още един диамант!

И то огромен! Може би петстотин, може би шестстотин карата! Пък може и много повече, дори хиляда, две хиляди карата!

И се сепна.

Никой не би изкупил от него толкова голям кристал. Навярно щеше да му се наложи тъкмо онова, което най не му се искаше — да го разреже на няколко по-дребни брилянти, за които би намерил купувачи. Както е станало някога с Кулинан. Разделили го на девет по-едри и стотина по-малки брилянти, като при обработката загубили половината от теглото му.

Не, Садикин не смяташе да губи нищо, нито един карат, нито половин. Нямаше да го кълца, щеше да си го запази тъй. За себе си — собственик на най-големия диамант!

Само той — цяло състояние!

Възбуден, задъхан от алчност, бракониерът бръкна отново в дупката.

Извади една шепа, огледа я — чакъл!

Извади втора — и в нея нищо!

Но се сети. Обикновено е така. Отгоре най-после се утаява тинята. А диамантите падат първи на дъното с чакъла. Затова търсачите гледат да се доберат до чакълестия слой.

Затъналият биволски крак беше стигнал дотам. И му беше показал къде да рови.