Фаетон

— А добрите хора? Какво става с тях след смъртта?

Джалонг отвърна:

— Отиват в Щастливата страна, където глиганите никога не се свършват. И ловуват, ловуват. И ядат печено свинско.

Това бяха някакви своеобразни представи за Рая и Ада.

Пеев отново запита:

— Вие християни ли сте?

Джалонг се засмя:

— Ами! Тая вяра не разрешава да си сменяме лесно жените.

— Тогава мюсюлмани?

— Още по-лошо! Те пък не ядат свинско и не пият вино.

Друг се намеси:

— Най-добра си е нашата вяра. Няма защо да търсим богове на небето и да им се кланяме. Стигат ни духовете около нас: речни, горски, буреносни, гръмотевични. Ние си ги знаем, те си ни знаят. Свикнали сме едни с други и се оправяме някак си. Имаме си и дукуни-магьосници, които ни вардят от лошите магии и викат на помощ добрите сили. И предсказват бъдещето.

— Вие вярвате ли на предсказанията им?

— Че защо не? И Сукарно, някогашният президент, си имал дукун, да предрича само нему.

То се знае, Пеев не беше тук, за да води богословски дискусии.

С приобщаването си към цивилизацията те сами щяха да добият по-правилна представа за нещата: за естествените и свръхестествените.

Внезапно някой се провикна:

— Гледай, туан! Прау! Празно прау!

Наистина насреща им се носеше лодката на Пангу. Тя мина съвсем близо до тях и гребците от десния борд я хванаха с ръце. Задържаха я.

Тогава видяха и понесения от вълните дънер, върху който се бе проснал самият лодкар, вкопчил се в него с ръце и крака, едва смогващ да го закрепи в равновесие, да не се преобърне и отново да го запрати във водата, където го следваше упоритият крокодил.

— Натам! — извика Пеев. — Греби към дънера!

Джалонг възрази:

— Ако се превърти дървото, ще гътне и нашата лодка. А има крокодили…

Биологът вдигна пушката, прицели се малко зад окото на бронираното влечуго. Знаеше, там е уязвимото му място. Но преди да натисне спусъка, то се потопи под повърхността, изчезна от поглед.

Тогава?

Пеев реши начаса. Прехвърли се в прауто на Пангу и загреба към дънера.

Джалонг му подвикна:

— Нека туан да не прави това! Прауто ще се обърне и крокодилът ще изяде туана. А инак дънерът все ще спре някъде, я до брега, я в някоя плитчина, на брод…

Без да го дослуша, Пеев се прилепи към плаващото дърво.

И позна крушенеца.

— Охо, Пангу! — възкликна той. — Веднага, при мен!

Даякът, разбрал подканата, опита да се премести.

И дънерът се превъртя. Както бе предупредил Джалонг, един от клоните му се надигна и отметна прауто.

Двамата, спасител и спасен, се озоваха във водата. И двамата посегнаха към лодката. Въпреки изненадата, съобразиха какво предстои. Хванаха се за двата й борда. И така, докато Пангу се прехвърляше вътре, Пеев я придържаше да не се катурне пак.

В това време даяките, всеки от тях изпадал някога в подобно положение, приближиха, като крещяха и пляскаха шумно с веслата. Така се надяваха да уплашат чудовището, което навярно се бе притаило на дъното…

Изглежда, успяха.

Пангу се пресегна и помогна на спасителя си да се измъкне и той в безопасност.

После двете лодки поеха редом нагоре.

Слънцето прижуряше с такава сила, че мокрите им дрехи изсъхнаха неусетно.

Докато даякът гребеше с веслото — безразлично му беше нагоре или надолу по реката, — доктор Пеев подхвана отново увещанията си, като се запъваше и често-често замълчаваше, докато намери нужната дума от все още бедния си индонезийски речник:

— Пак те моля, покажи ми мястото, където видя горските духове!

— Ще те заведа, туан Пеев — отвърна Пангу. — Където поискаш. Само че аз няма да сляза на брега. Туан може да не се бои от нищо, аз пък се боя от духове. Всичкото зло на тоя свят идва от тях: и болест, и рана, и смърт, и кавга, и раздяла.

Внезапно той подаде веслото в ръцете на биолога.

— Нека туан да гребе! За малко.

И се просна върху дъното на прауто.

Вдигнал в недоумение рамене, Пеев размаха веслото.

Тогава видя задалата се насреща им „гондола“. Така по тия места наричат двуетажните моторни лодки на амбулантните търговци: хем превозно средство, хем дом, хем магазин.

Значи, даякът се криеше от хората. Защо ли?

Щом гондолата отмина, Пангу отново се залови с гребането.

Спряха на брега привечер, когато цикадите и басовият хор на жабите подхващаха ежедневния си конкурс: по гласовитост. Изтеглиха лодките на сухо и се заеха с подготовката на нощния лагер.

Внезапно Пеев трепна. Слушал го бе и друг път, но не можа да се овладее. Над главите им проехтя особен клокочещ рев, който незабелязано премина в ужасяващи стонове.

Погледнал нагоре, той видя в току-що скалъпеното гнездо от накършени вейки едър орангутан, който беше издул като торба гърлото си — все едно болен от гушавост, и се канеше отново да зареве.

Но се отказа. Обърна гръб и бавно, със стъпките на хамелеон, се отдалечи в потъмняващата гора, като се залавяше за клоните ту с ръце, ту с крака.

Джалонг обясни:

— Ще си прави нова колиба. Ама там няма такова ядене.

И посочи към земята, която беше засипана с кори от плодовете на диво хлебно дърво.