Фаетон

Първата им работа беше палатката. Затова даяките насякоха набързо колове, забиха ги във влажната пръст, а отгоре им стъкмиха площадка от пръти, оплетени с лиани, върху която опънаха палатката.

Пангу налови риба, Джалонг я опече на разпаления огън, нарязаха издънки от папрат за салата и седнаха да вечерят.

Нощта вече бе настъпила — нощ с невиждана чернота, потискаща, скрила зад непрогледното си було безброй заплахи.

В действителност не съвсем непрогледна. Защото навред блещукаха светлинки: и фосфоресциращи гъби, и лазещи из мъховете светулки, и странни личинки с огнени точки по дължината на тялото. А нагоре подобно на скъпоценни камъни — безброй очи: тия на паяците и пеперудите като диаманти, на змиите и жабите като изумруди, на бодливите свинчета като рубини. Сред литналите светулки искряха зениците на цивети и летяги.

Време беше да запалят фенера. И тутакси около него се изви вихрушка от всякакви хвърчащи твари: крилати термити, излезли на брачно пътешествие, комари, бръмбари и пеперуди, сред които като пикиращи самолети се стрелкаха опиянени от щедрата трапеза прилепи.

Лъчите на фенера се губеха нагоре, сякаш попили в черен сюнгер. Наоколо танцуваха причудливи сенки.

Ала не всичко беше игра на сенките. Това например беше тлъстият лори, на вид подобен на австралийска коала, само че с огромни опулени очи. Всъщност лазеше ли или не? Толкова неуловими изглеждаха движенията му, като на забавен кадър. Ала това съвсем не му пречеше при лова. Напротив, помагаше му. И сега той доказа хищната си природа. Мудно, незабележимо както за наблюдаващия го биолог, така и за жертвата, малката полумаймуна се приближи до дремещия на клона гущер и със същото бавно протягане на ръката го сграбчи за врата, без оня да го усети. После, все тъй невъзмутимо, като опитен чревоугодник го загриза.

А това? То пък обратно — профуча над главите им със скок над четири метра. Малко животинче, и то с огромни очи, навярно дългопят, също полумаймуна. Залови се за отсрещния клон, след което продължи да подскача нататък досущ като жаба.

И двете животинчета — тъй странни! Тъй ококорени! Неслучайно мнозина са губели ума си при първата среща с тях, като ги смятали за привидения.

Пеев раздаде на спътниците си цигари да попушат преди лягане, улови местна музика с радиоприемника, си и ги остави да й се наслаждават, а той стана да се поразтъпче към реката.

Ето, зад листния склоп се показа небето, обсипано с ярки звезди. Загледа се в тях, в това чуждо небе. С други съзвездия. Ясно личеше Южният кръст, личаха и Магелановите облаци. Орион бе застанал на зенита, Голямата мечка — пък съвсем ниско над хоризонта на север. Полярната звезда, водачът на мореплавателите, я нямаше. Тя беше зад хоризонта. И въобще нямаше да се покаже.

А там, където те можеха да се видят и където не знаеха какво е Южният кръст, в дома му сега го чакаха две любими същества: Ваньо, синът му, и Мария, жена му. Чакаха. И не предполагаха къде, в какъв пущинак се е заврял.

Толкова му домъчняваше, като си помислеше за тях, че му идваше веднага да зареже всичко, цялата си работа, амбициите си, мечтите си, да се качи на самолета и да се върне при тях.

Без кой знае какви открития, без особени успехи — но при тях!

А отгоре звездите продължаваха да примигват съвсем безучастни — и към чувствата, и към стремежите му.

Звезди, галактики! Навярно и безброй планети. Както някои учени предполагат, че извън Слънчевата система има два пъти по-стари от нашата Земя планети, където има вероятност да се е развила много по-рано и много по-съвършена от нашата цивилизация, която по някакъв начин, с ракети или непознати лъчи под формата на бактерии, вируси или чисти дезоксирибонуклеинови киселини е препратила зародишите на живота и по другите светове. Та и на Земята. Как иначе да си обясним универсалността на генетичния код — при всички живи същества от вирусите до човека по една-единствена схема? Други хипотези пък минават без такива предполагаеми цивилизации. Според тях рибонуклеиновите киселини се зараждат още в междузвездното пространство. Тогава става съвсем естествен въпросът: че кое е тогава по-старо, Земята или животът?

Тъй или иначе, животът се е зародил. И веднага задействувал механизмът на еволюцията. Всъщност той е действувал още преди това. Всичко, станало след Големия взрив, е все еволюция. От Нищото към Нещото, от космичния прах към галактиките, от звездите към планетите, от най-простите елементи към най-сложните, от водорода към менделевия и нобелия, както и тия с още по-големи атомни номера, от веществата към съществата. Дали навсякъде е така? Два елемента господствуват: въглеродът в живата природа, силицият — в неживата. А иначе тъй близки по своите свойства, може би тъкмо поради това антагонисти.