След като скъта новата си находка при другите, диамантотърсачът се зае трескаво да изгребва тинята, за да стигне до чакъла.
А подпочвената вода тозчас запълваше всяко разчистено място.
Да изчерпва ли и водата?
А защо?
Направо, без да го изнася другаде, той почна да насипва чакъла в ситото.
И ето — още един! Не толкова голям, но все диамант, от ювелирните, а не от промишлените дребосъци, които се използуват в короните на геоложките сонди.
Наистина човек криел неподозирани възможности. И те се изявяват при изключителни условия: бедствия, опасности — и алчност.
Сякаш имаше не ръце, а железни машини.
Той промиваше лопата подир лопата, извличаше попадналия му пореден кристал, а камъчетата изхвърляше настрана.
Така, със същата упоритост, със същата стръв работи до вечерта.
Спа пак там, в укритието си, в разклона на дъсковидните корени, защитен от трънливата ротангова мрежа.
Копа и на другия ден.
Само изрядко, когато случайно зърнеше някоя непредпазлива дива патица или свиня, вдигаше пушката, застрелваше я, опичаше я, налапваше каквото може набързо, за да грабне отново сечивата си.
Най-сетне, кога ли беше това — на третия или на шестия ден, — изгубил представа за време, той спря.
Беше преровил целия чакълест пласт. Отдолу се показа глина. Както изглежда, първоначалното дъно на вира.
Нямаше смисъл да човърка повече. Пък и залежът му се бе превърнал на мътно блато. Би трябвало да разполага с помпа.
Може би някога пак щеше да се върне — с помпа.
Сега нямаше смисъл.
Напълнил бе цяла торбичка със скъпоценните камъни.
Вътре се спотайваха хиляди карати! А всеки карат струва…
И то не само дребосък, ами и едри, които можеха да се сравняват с най-известните си събратя в света.
Една торбичка, пълна с милиарди долари!
Милиарди!
И то негови! Само негови!
Садикин се озърна като гонен звяр. Ами ако му ги вземат? Ако някой го дебне отнейде? И чака. Ще го пречука и ще му ги отмъкне. Биографията на всеки прочут диамант гъмжи от престъпления, всеки от тях е потънал в кръв.
Защо да не пролеят и неговата? Какво им струва?
Само ако знаят…
Той потърси с поглед.
Виж, там можеше.
Пристъпи, изрови дупка под саговата палма, пусна вътре съкровището си, затисна го с лопата пръст.
И се върна обратно.
После, вдигнал пушката, с показалец на спусъка, обиколи цялата околност — дали не се крие някой, дали е видял скривалището му.
Уж никой!
Само подплаши бодливото свинче, което гризеше нещо под камфоровото дърво. То изгрухтя като истинско свинче и разтърси заплашително дългите си игли.
До потока пък изписка дългоноса маймуна, която се бе навела да пие вода, отмахнала с ръка настрана уродливия си нос да не й пречи.
Това бяха най-забележителните му съседи. Другото: пеперуди, нектарници, бръмбари, не броеше.
Сам беше, нямаше защо да се бои.
А докога ли?
Можеше ли да бъде сигурен, че оная пиявица, Абдулах, не е насъскал по следите му главорезите си?
Длъжен беше да се маха, да се навре в дън земя! Защото и оня българин с водачите си даяки не беше по-малко подозрителен.
Но сега не можеше. Мракът, а той тук пада толкова бързо, бе захлупил отново света. Щеше да му попречи, ако искаше да отпътува някъде. В същото време щеше да пречи и на другите.
Затова предпочете да се наспи.
С това решение отново се навря в укритието си между дъсковидните корени. Разгъна над себе си бодливата ротангова мрежа и се натъкми за сън.
А сънят не идваше.
От преумора ли, от превъзбуда ли, от радост ли?
И неволно замечта.
Не бе мечтал отдавна, кой знае откога, може би от младини. Та какво хубаво имаше в живота, та да мечтае за него?
А сега, виж, вече можеше. Вече имаше това право.
Защото беше богат, приказно богат, милионер. Впрочем какво е някакъв си милионер. Той беше истински милиардер. С толкова диаманти, колкото не е притежавал никой цар, никой раджа, никой властник по света. С тях можеше да постигне всичко. Всичко на тоя свят се купува с пари: и власт, и уважение, и обич.
Най-важното — сила! Нямаше той да се завира из джунглата, да бяга от хората, да се страхува от тях, а те щяха да се страхуват от него.
Щеше да разполага с дворци, морски и планински вили, автомобили от най-скъпите модели, яхти и самолети.
Щеше да обикаля света, да му се наслаждава, защото светът вече му принадлежеше.
И… Щеше да отмъщава — на всеки, който го бе огорчил; на всеки, който го бе гонил, който го мразеше.
Най-първо щеше да разори Абдулах Пиявицата. Щеше да докара до фалит и банката, в която бе слугувал; щеше да опропасти и оная, която толкова бе обичал, но трябваше да напусне заради многозначителното й любопитство спрямо шифъра на касата; щеше да издири бандата, която му подпали магазина, и да я ликвидира.
И накрая щеше да купи цялото село на отдавна починалия Суминтавикарта, осиновителя си, където живееха синовете му, щеше да го срине със земята и да направи там сметище за градските боклуци.
Та следа да не остане от него!
А можеше и с напалм да го изгори — който има пари, има право да върши каквото му скимне.