Фаетон

Щеше да разпердушини и бандата, която му изкупуваше на безценица контрабандните животни и кожи, добивани от него с толкова труд, опасности и лишения.

И се сети за радиовръзката си с нея. Откога не бе слушал радио, защото напоследък съвсем не му беше до музика, но сега вече можеше, имаше право.

Той включи приемателя, нагласи го на най-близката станция.

Но чудно!

Атмосферата изглеждаше спокойна. Вярно е, Индонезия минава за полюса на гръмотевичните бури, но сега нямаше никакви гръмотевици. От няколко дни не се бе мярвало облаче по небето — нещо съвсем необичайно.

Въпреки това апаратът бръмчеше, щракаше, писукаше — разваляше напълно насладата от хубавата музика.

Садикин се заслуша.

Всъщност това не бяха атмосферни смущения, които са безредни, различни по сила и продължителност. А при тия се долавяше явна закономерност.

При това съвсем ясни, сякаш излъчвани наблизо.

По-кратки и по-продължителни избръмчавания — досущ като предавана по Морз радиограма.

Какво ли означаваше това?

Какво друго — някой в съседство с него изпраща с шифър някакви важни сведения.

Навярно шпионаж!

Ами ако не е обикновен шпионаж, ако се отнася до него? Ако неговите преследвачи уточняват местоположението му?

И ако не избяга навреме, могат да го спипат тук, на самото място, като бодливо свинче в дупката му. И да го измъчват, докато издаде къде е скрил съкровището си. А не би могъл дълго да отрича, защото преровената пръст подсказваше недвусмислено какво е вършил тук.

И ако не днес — утре. И ако не тези — други. Всеки, който подуши какво съкровище притежава, ще го смаже начаса, за да му го отнеме.

В радостта само за това не бе помислил — как ще превърне кристалите в пари. Веднъж вложени в банкова сметка, те са негови. Но докато попаднат в банковата сметка…

Нали трябва да ги продаде на подходящ търговец, за да ги превърне в банкноти? А тия търговци до един са или самите те членове на разни мафии, или пък техни жертви. Но и тъй, и иначе, мафиозите ще се доберат до тайната му. А веднъж научат ли я, няма отърване. Ни закон, ни граници биха им попречили.

Тогава?

Тогава оставаше само едно — да не се връща при хората, да не продава диамантите си! Да си ги пази! Да ги крие: днес тук, утре там, та никой да не ги намери.

Да бъдат негови! Да е сигурен, че са негови, че той е собственикът на това баснословно богатство. Единствен той да знае, че е милиардер.

Само това — да знае! Друго не му трябва! Свикнал бе да живее в джунглата, свикнал на мъки и лишения.

Ще продължи така — в мъки и лишения!

Но вече различно, вече със самочувствието на милиардер. А то е съвсем друго, то дава наслада, която с нищо не може да се сравнява.

Ще продължи да скитосва като бракониер. За камуфлаж от време на време ще продава някое животно или някоя кожа на контрабандистите. И ще им се надсмива в себе си — че те се блъскат за някакви си стотици, за някакви си хиляди долари, докато той разполага с милиарди.

Това е най-важното — самочувствието. Какво значи тук чуждото мнение? Щели да го смятат за бедняк — още по-добре, нека го смятат! Ще го оставят на мира.

Нима само той така — из джунглата? Нали и синът на Рокфелер, въпреки милиардите си загина из блатата на Нова Гвинея?

Загина — ама си остана милиардер.

Садикин се заозърта уплашен през бодливия си покрив.

От грейналата луна под черния листак се процеждаше слабо сияние.

Стори му се, че наоколо се мяркат някакви сенки. Зверове ли, хора ли? Хората винаги му изглеждаха по-опасни.

Напосоки той изпразни пушката си.

Сенките изчезнаха.

Не, не биваше да остава повече тук!

Трябваше да бяга! Да бяга!

Садикин отхвърли тръненото заграждение, измъкна се от укритието си, после изрови торбичката с диамантите и забърза към лодката си.

Щеше да пътува нощем, а през деня да спи. Да не го види никой…

Свръхмощният радиоимпулс

Доктор Христо Пеев се разочарова много, когато научи за бягството на Садикин. Ще не ще, налагаше му се да се задоволи с познанията на спътниците си относно особеностите на пътя, който му предстоеше.

Целта си оставаше същата — Белият вир.

Оттам трябваше да започне!

И да провери лично той доколко има някаква истина в думите на туземеца, който го спаси от пантерата, или всичко разказвано от него, беше плод на обърканото му от суеверия съзнание.

Лодката, тласкана от късите весла на мускулестите даяки, се косеше напред къде по-бавно, къде по-бързо в зависимост от силата на насрещното течение.

И така, в гребане, не прекъсваха разговора по повод изчезването на Садикин.

Джалонг опита да го успокои:

— Такъв е той, туан Пеев. Не е в ред. Като бантенг единак. Все страни от хората.

Друг добави:

— Сигурен съм, че ще стане орангутан. И те като него някога били хора. Ама не искали да живеят с другите. И ето!

Трети:

— Пък как лъже! Затуй ще си получи заслуженото на оня свят. Духът му ще бъде зазидан завинаги в пещера. Всеки, който върши неправда, там получава възмездие. Крадецът например вечно ще носи на глава това, което е обсебил. И колкото е по-голямо, толкова ще му бъде по-тежко.

Българинът с труд съчини на индонезийски въпроса си: