Фани Хил или мемоарите на една лека жена

На другата сутрин се облякох чисто и спретнато, доколкото скромният селски гардероб ми позволяваше и, като оставих сандъка си под надзора на съдържателката, се осмелих да изляза сама навън и без повече затруднения от обичайните за младо момиче — бях едва петнадесетгодишна и всяка табела на магазин беше за мен омайващ капан — стигнах до мечтаната служба.

В приемната ме задържа една възрастна жена, която беше седнала с дебела книга пред нея и няколко свитъка с упътвания за места. Аз се отправих към тази важна персона с наведени очи, без да забелязвам хората наоколо, които чакаха там по същата работа и като направих дълбок поклон, успях да се изкажа със заекване защо съм дошла при нея. Мадам ме изслуша с тежестта и сериозния поглед на държавен служител и, преценявайки на мига що за личност съм, не отговори, а ме помоли да платя един шилинг предварително, при получаването на който рече, че местата за жени били извънредно малко, особено за такива слаби като мен, които не могат да извършват тежък труд, но тя щяла да погледне в книжата си и да види какво може да се направи, ако изчакам, докато обслужи някакъв друг клиент.

Като чух това, аз се отдръпнах, силно притеснена, че тази декларация носи убийствена несигурност за моето положение, в което нямаше да издържа дълго. След малко обаче, придавайки си смело изражение и в търсене на някакво развлечение от неприятните мисли, се осмелих да вдигна глава и погледът ми обходи стаята, като срещна директно очите на една дама (за такава я мислех в пълната си невинност), седнала в ъгъла, облечена с кадифено манто (забележете, посред лято), и без боне — дундеста жена, с червено лице, най-малко на петдесет.

Тя ме гледаше, сякаш ще ме погълне с очи, оглеждаше ме от горе до долу, без да се съобразява, че нейният поглед, фиксиран в мен, ме караше да пламтя от смущение, и явно ми показваше, че дава отлични препоръки и оценки за мен като подходяща за нейните цели. За кратко време моето лице, личността и цялата ми фигура минаха строгия изпит, за което и аз от своя страна спомогнах, като превзето изтеглях шия и отправях най-прелестните си погледи, докато накрая тя се приближи и ме заговори с най-голяма въздържаност:

Мило дете, работа ли търсите?

Да, много Ви моля. (с поклон до земята)

Тя ми каза, че е дошла в службата да си потърси прислужница, че й се струвало, дето аз ставам за това, с малко обучение от нейна страна, че тя приема външния ми вид като достатъчна препоръка, че Лондон е много проклето, порочно място, че се надявала аз да бъда послушна и да се пазя от лоши другари, накратко, каза ми всичко, което една възрастна и опитна градска жена може да каже и много повече, отколкото бе необходимо за наемане на едно безизкусно селско момиче, което се страхува дори да се разхожда само по улиците, и затова аз с радост се хвърлих на първото предложение за подслон, особено от такава внушителна матрона — за такава моето ласкаещо въображение вземаше новата ми господарка; всъщност тя ме наемаше под носа на добрата жена, която държеше службата, чиито разбиращи усмивки и кимвания аз не можех да не забележа, но невинно ги тълкувах като признак на задоволство, че толкова бързо си намирам място; но, както след това научих, тези ВЕЩИЦИ се разбираха едни други много добре и това беше пазар, който г-жа Браун, моята господарка, често посещаваше в търсене на свежа стока за употреба на нейните клиенти и за нейна печалба.

Мадам беше обаче толкова доволна от сделката, че уплашена, предполагам, да не би някой добър съвет или случайност да стане причина да й се изплъзна, тя с прекалена грижовност ме закара с карета до страноприемницата, изиска сандъка ми в мое присъствие и той ми бе даден без никакви обяснения къде отивам.

След като приключихме с това, тя каза на кочияша да кара към един магазин в двора на катедралата „Св. Павел“, където ми купи чифт ръкавици, оттам даде ново нареждане на кочияша да кара към дома й на улица …, и така той надлежно ни стовари пред вратата, а аз през цялото време бях развеселявана и забавлявана с най-правдоподобни лъжи, без нито думичка, от която да заключа нещо друго, освен че съм попаднала, с възможно най-големия късмет, в ръцете на най-милата господарка на света, едва ли не приятелка, и съответно влязох в дома й с пълно доверие и триумф, като си обещавах, че само малко да се установя, ще се обадя на Естер Дейвис да й кажа за рядко добрата ми съдба.

Можете да бъдете сигурни, че мнението ми за този дом ни най-малко не бе понижено от вида на хубавата дневна, в която бях въведена и която ми изглеждаше великолепно мебелирана — аз никога не бях виждала по-хубави стаи от тези в страноприемницата. Имаше два позлатени бокала и бюфет с няколко подноса върху него, наредени по най-приказен, ослепителен начин, които окончателно ме убедиха, че съм влязла в много уважавано семейство.