Фани Хил или мемоарите на една лека жена

Копринените косъмци, които растяха покрай границите, сега чисти и лъскави, бяха възстановили обичайната си къдравост и подреденост, меките устни, понесли главното натоварване, вече не бяха подути и потънали във влага и нито те, нито проходът, към който водеха и който беше позволил такова огромно разтягане, носеха някакви издайнически белези на промяна — отвън и отвътре, дори и при най-щателно изследване; независимо от отпускащото действие на горещата вана, а може би и благодарение на него.

Тази чудесна структура на женското тяло — вечен извор на върховна радост за мъжете, у мен беше щастливо оформена, както изглежда, в сочни, закръглени части от мека, еластична плът, която се разтягаше почти неограничено и скоро след това се възстановяваше — стегната и здрава, така че можеше да стисне в нежна прегръдка между гънките на мантията си, която покрива стените на прохода, всяко чуждо тяло, въведено в нея, като например моя пръст, с който се изследвах тогава.

Намирайки, следователно, всяко нещо в пълен ред, аз си спомних страховете си и ми стана смешно; бях станала любовница на мъж с изключителен размер и ликувах от двойното си постижение — удоволствие и отмъщение, отдадена изцяло на мисли за бъдещи наслаждения. Лежах, разперила ръце с разтворени крака, по тялото ми се разливаше приятна топлина и от време на време се мятах от нетърпение да се заема пак с грешни сладостни радости до пресита. Не чаках дълго, тъй като около десет часа сутринта, както бях очаквала, моят нов, скромен любим Уил дойде с бележка от господаря си, г-н Х., който питаше как съм. Бях се погрижила да изпратя моята слугиня по работа в града, това със сигурност щеше да й отнеме доста дълго време, а що се отнася до останалата прислуга в къщата, нямаше от какво да се боя, понеже те бяха обикновени кротки хорица, достатъчно мъдри да не се месят в чужди работи.

След като уредих нещата, останах легнала в леглото, готова да го приема и щом влезе в спалнята ми, резето, което се дърпаше от леглото с връвчица, падна и заключи вратата.

Забелязах, че младият ми любимец беше още по-спретнато облечен, явно от желание да ми се хареса, което доказваше, че ме обича, а това, уверявам Ви, съвсем не ми беше безразлично.

Косата му бе гладко сресана, страните — румени, бельото му — чисто, тялото му — яко и пращящо от здраве; всичко това правеше от него изкусително за всяка жена парче и смятам, че само която няма никакъв апетит, не би се нагостила на воля с такава вкусна хапка, създадена от природата за украса на всяко изискано удоволствено меню.

ПЕТА ЧАСТ

Защо ли да потискам сега спомена за насладата, която получавах от това мило същество, от естествения му вид, от всяко негово движение, от непокварената му природа и от онези негови палави очи, или от топлите багри, с които кръвта оцветяваше свежата му кожа — всичко в него притежаваше един особен чар. О! Но, ще кажете, бил е момък от ниско потекло и не заслужава толкова похвали? Може и така да е, но пък беше ли моят произход и на йота по-благороден от неговия? Или, дори да бях много над него, не го ли въздига достатъчно неговата способност да дарява изключително удоволствие, на мен поне? Нека, който желае, да цени, уважава и възнаграждава изкуството на художници, скулптори и музиканти пропорционално на насладата, която получава от техните творби, но на моята възраст и с моя вкус за удоволствия, вкус, създаден от самата природа, талантът да доставя удоволствие, с който природата е надарила някои красиви мъже и жени, представлява за мен най-ценната от всички заслуги, в сравнение с която разпространените предразсъдъци в полза на титли, благороден произход, почести и други такива, са от по-нисък ранг. Може би красотите на тялото щяха да се ценят по-високо, ако се купуваха или раздаваха като титли? Но аз, чиято философия произхожда изцяло от приятния център на сетивата ми, и която бях направлявана от мощния инстинкт за телесно наслаждение, едва ли бих се колебала в своя избор.

Възвишените разсъждения на г-н Х. за произход, наследство и благоразумие ме поставяха в подчинено положение спрямо него, което съвсем не внасяше хармония в любовния ни концерт, а и той изглежда не смяташе, че си заслужава да смекчи своето чувство за превъзходство, докато с онова момче бях по-близо до нивото на взаимност, където тържествува любовта.

Каквото и да говорим, истината е, че хората, които харесваме, да не кажа обичаме, най-много, са тези, с които се чувстваме най-добре и най-свободни.