Фантом

Не, нямаше да свиква с това. Деймън, временно освободен от ревността и обидите, беше красив и интригуващ, както винаги, но дяволски по-лесен за общуване. Това нямаше да трае дълго, но засега можеше да се радва и наслаждава на този нов Деймън.

За миг Елена се вгледа внимателно в двамата братя Салваторе. Вампирите, които обичаше. Стефан с меките, тъмни къдрици и морскозелени очи, дълги крайници и чувствено извита уста, която тя винаги копнееше да целуне. Нежност и сигурност и печал, заради която и тя имаше вина. Деймън, кожа и коприна и фини, изваяни черти. Непостоянен и неустоим. Обичаше и двамата. Не би могла да съжалява, би могла единствено да е искрено и изцяло благодарна на съдбата, задето ги бе изпречила на пътя й.

Ала нямаше да е лесно. Не можеше да си представи какво би могло да се случи, когато свърши това ново приятелство и разбирателство между двамата братя, между всички тях. Елена не се съмняваше, че рано или късно ще изчезне. Гневът и ревността бяха просто част от живота. Негодуванието и яростта отново щяха да се натрупат, а ревността да се съживи.

Тя стисна ръката на Стефан в своята и се усмихна на Деймън, чиито тъмни очи се присвиха.

Вътрешно въздъхна малко, сетне се усмихна по-широко. Бони беше права: колежът ги очакваше, изцяло ново приключение. Дотогава трябваше да се отдадат на удоволствията, които им попаднат на пътя.

— Захарен памук? — промълви Елена. — Не си спомням кога за последен път съм яла захарен памук. Определено подкрепям идеята на Бони за приключение.

Стефан докосна с устни нейните, целувка сладка и ефирна като захарен памук, а тя се отпусна в приятната топлина на обятията му.

Не би могло да продължи. Елена го знаеше. Но независимо от това беше много щастлива. Стефан отново беше предишният — не гневен, изплашен или тъгуващ, а този Стефан, когото обичаше. А Деймън беше жив, в безопасност и с тях. Всичките й приятели бяха около нея.

Тя наистина най-сетне си бе у дома.