Фантом

Червените къдрици на Бони висяха мокри и прави надолу по раменете й, а няколко кичура бяха залепнали на челото й. Лицето й бе изцапано с пепел и сажди, а очите й бяха зачервени, но тя отправи искрена, широка усмивка към Елена.

— Ние победихме — заяви. — Фантомът си отиде завинаги, нали? Ние се справихме.

Мередит бе сериозна, ала в същото време ликуваше, сивите й очи сияеха. Върху устните й все още имаше петно от кръвта на Стефан и Елена потисна неволния си импулс да се протегне и да го изтрие.

— Наистина победихме — потвърди Мередит. — И двете бяхте невероятни. Бони, беше много умно от твоя страна да започнеш да замеряш фантома с различните видове ревност, които си таила. Това смути фантома. И, Елена… — Тя преглътна. — Да се хвърлиш в огъня бе толкова смело от твоя страна. Как е ръката ти?

Елена протегна ръка и размърда пръстите си пред тях.

— Невероятната мощ на вампирската кръв — рече безгрижно. — Много е полезна за последствията от една битка, нали, Мередит?

Мередит се изчерви за закачката на приятелката си, после се усмихна леко.

— Не зная — промълви. — Изглеждаше глупаво да не се възползвам от всички наши… предимства. Вече се чувствам много по-добре.

— Ти също беше страхотна, Мередит! — възкликна Бони. — Ти се би така, сякаш танцуваше. Грациозна, силна и красива и толкова смайващо корава и уверена, така ловко размахваше бойната тояга.

Елена се съгласи.

— Никога нямаше да се добера до розата, ако ти не бе ранила фантома.

— Предполагам, че всички бяхме страхотни — обяви Мередит. — Май ще трябва да насрочим първата сбирка на обществото „Взаимен възторг на възпитаниците на гимназия «Робърт Е. Лий»“.

— Трябва да намерим Мат и да му кажем колко велик беше — обяви Бони. — Предполагам, че и Стефан може да се смята за възпитаник, нали? Мисля, че сега, след като светът толкова се е променил, той може да се е дипломирал с нас. — Прозина се, като показа малкото си розово езиче като котенце. — Страшно съм уморена.

Елена осъзна, че и тя е безкрайно изтощена. Денят наистина беше много дълъг. Всъщност една много дълга година, откакто братята Салваторе се появиха във Фелс Чърч и животът им завинаги се промени. Отпусна се в седалката и облегна глава на рамото на Мередит.

— Благодаря ви, че спасихте града, и на двете ви — промърмори сънливо. Струваше й се важно да го каже. — Може би от утре отново ще заживеем нормално.

Мередит се засмя кратко и прегърна приятелките си.

— Нищо не може да ни победи. Но ние сме твърде добри, за да бъдем нормални. — Дъхът й заседна за миг в гърлото. — Когато и двете бяхте пленени от фантома — продължи тихо, — се изплаших, че този път съм ви загубила завинаги. Вие наистина сте мои сестри, не само приятелки, и аз се нуждая от вас. Искам да го знаете.

— Абсолютно — потвърди Бони и кимна възбудено. Трите приятелки се прегърнаха здраво и се засмяха, макар и малко през сълзи.

Утрешният ден щеше да дойде и може би нормалното — каквото и да бе то — също щеше да дойде. Засега трите й приятелки бяха с нея. А това беше много. Каквото и да се случеше, това й стигаше.

37

Следващата сутрин ги завари в пансиона. След дъжда предишната нощ, слънцето сияеше с някаква нова свежест и всичко беше ведро, влажно и чисто, въпреки миризмата на дим, просмукала се в пансиона и овъглените останки на гаража, които се виждаха през прозореца на кабинета.

Елена седеше на дивана, облегната на Стефан. Той прокара пръст по белезите от изгарянията върху ръката й, които вече бяха почти избледнели.

— Как ги усещаш, героиньо? — попита я.

— Съвсем леко ме наболяват, благодарение на Деймън.

Деймън, седнал от другата страна на Стефан, я озари с кратката си ослепителна усмивка, но не каза нищо.

Всички се държат много внимателно един с друг, помисли си Елена. Тя се чувстваше — и смяташе, че навярно и с останалите беше така — като деня: сияйна, току-що изкъпана, но малко уязвима. Имаше доста тихи мърморения, размяна на усмивки, приятни паузи. Все едно се бяха завърнали от дълго и изтощително пътешествие или заедно бяха приключили с тежка работа и сега бе време да си починат.

Селия, облечена с бели ленени панталони и копринено светлосиво горнище, както винаги елегантна и самоуверена, се прокашля.

— Днес заминавам — рече, когато всички извърнаха погледи към нея. Чантите й вече бяха подредени спретнато на пода до леглото й. — След четирийсет и пет минути има влак за Бостън и ще съм ви много благодарна, ако някой ме закара до гарата.

— Разбира се, че ще те закарам — незабавно заяви Аларик и скочи на крака. Елена погледна към Мередит, но Мередит бе смръщила загрижено вежди и се взираше в Селия.

— Знаеш, че не е нужно да си тръгваш — увери я. — Всички ще се радваме, ако останеш.

Селия сви изразително рамене и леко въздъхна.

— Благодаря ти, но вече е време да си вървя. Въпреки факта, че унищожихме безценна и рядка книга и навярно никога повече няма да ме допуснат да прекрача очертанията на колежа „Далкрест“, за нищо на света не бих пропуснала цялото това преживяване.

Мередит й се ухили и повдигна вежди.

— Дори докосванията на смъртта?