Фантом

— О, Деймън — пророни Бони. За няколко секунди кашлицата я задави, та въздухът излезе с хриптене от гърдите й. Като се успокои, се наведе внимателно към Деймън и нежно го целуна по бузата, избягвайки раните. — Толкова съм щастлива, че се върна.

— Благодаря ти, червено птиченце — потупа я той по гърба. — Извини ме за миг; трябва да се погрижа за нещо. — Отдръпна се и улови Елена за ръката.

В далечината се чуваше вой на сирени, сигнализирайки приближаването на пожарната и полицейските коли.

Деймън придърпа Елена в тъмните сенки на дървото близо до къщата.

— Ела — подкани я той. — Сега се нуждаеш от кръв. — Опипа гърлото си с обгорените си пръсти и прокара нокът по една от вените си. От коженото му яке не бе останало почти нищо, само парцали и пепел висяха от него, а по лицето и тялото му все още се червенееха дълбоки рани, но вече бяха по-добре, отколкото преди няколко минути.

— Аз бих могъл да й дам — рече Стефан, приближи към тях и се облегна на стената на къщата. Изглеждаше изтощен и целият в кръв и сажди, но и неговите рани вече зарастваха. — Елена винаги с радост е приемала кръвта ми.

— Ти определено би могъл да се включиш. Но раната й е много лоша — отвърна спокойно Деймън, — а в момента ти не притежаваш достатъчно Сила, за да я излекуваш.

Елена се опитваше да не поглежда към лявата си ръка. Макар че не можеше да я движи, вече не усещаше болка. Което навярно бе лош знак. Дали това означаваше, че нервните й окончания са мъртви? Бърз, тревожен поглед надолу към ръката й, накара стомахът й да се преобърне. Дори мигновено зърване й бе достатъчно, за да види ужасяващо почернялата кървава плът, обелената кожа и… Господи. Стори й се, че мярна бяла кост под плътта. Девойката изхълца неволно.

— Пий — подкани я Деймън нетърпеливо. — Позволи ми да те излекувам, преди да са дошли и да са те отвели в отделението за изгарянията. — Елена се поколеба, а Деймън въздъхна и отново се извърна към брат си. — Виж — поде с по-мек глас, — невинаги е въпрос на Сила. Понякога даването на кръв е просто начин да се погрижиш за някого.

— Зная — отвърна Стефан и примигна уморено. — Просто не бях сигурен, че ти знаеш.

Устните на Деймън се изкривиха в иронична усмивка.

— Аз съм стар човек, малки братко — промърмори. — Зная много неща. — Отново се обърна към Елена. — Пий сега — настоя, а Стефан й се усмихна окуражаващо.

Елена му кимна, преди да притисне плътно устни към шията на Деймън. В мига, в който вкуси кръвта му, тя бе обгърната от топлина и болката в ръката изчезна. Вече не усещаше неприятния, студен дъжд, леещ се върху главата и раменете й, ледените струйки вода, стичащи се по тялото й. Чувстваше се уютно, защитена и обичана, а времето спря своя ход достатъчно дълго, за да може да си поеме дъх.

Деймън! помисли си тя и разпростря съзнанието си към неговото. Той й отвърна без думи, а с огромна вълна на загриженост и безкористна любов. Като през мъгла, Елена осъзна, че този път имаше нещо ново…

Когато в миналото Елена и Деймън позволяваха на съзнанията си да се докосват, тя често бе усещала, че една част от него остава затворена. Или, в редките случаи, когато успяваше да премине през вътрешните му бариери, които той бе издигнал срещу натрапниците, откриваше болка и гняв, изгубено дете, приковано към скала.

Сега Елена усети единствено любов и покой, докато двамата с Деймън се разтваряха един в друг. Когато най-сетне се отдръпна от него, й бяха нужни няколко секунди, за да се върне в реалния свят. Стефан вече не беше до тях. Продължаваше да вали, студената вода се стичаше през косата й, върху раменете, надолу по врата, ръцете и тялото. Ръката я болеше и все още беше доста зле изгорена, но вече бе оздравяла до етап, когато се нуждаеше от мехлем и превръзка, а не от хирургическа намеса.

Две пожарни и две полицейски коли спряха на алеята. Сигналните им лампи светеха, а сирените виеха пронизително. Близо до гаража Елена видя как Мередит пусна рязко ръката на Стефан и осъзна, че приятелката й бе пила от китката му.

През главата й мина смътната мисъл, че само преди няколко часа гледката щеше да я шокира — беше сигурна, че Мередит никога не би се докоснала до кръвта на който и да е вампир, а пък Стефан винаги е пазил кръвта си единствено за Елена, като част от специалната връзка помежду им — но сега не изпита нищо.

Все едно бариерите между членовете на групата им бяха паднали. Независимо дали това ново положение на нещата щеше да продължи или не, но сега те действително бяха едно цяло. Бяха видели най-лошото, стаено във всеки един от тях. Бяха казали истината и бяха доплували на другия бряг. И сега, ако Мередит трябваше да бъде излекувана, разбира се, че Стефан щеше да й даде кръвта си. Щеше да е същото за който и да е от тях.