Финансист

— Петстотин по три четвърти! — отвръщаше онзи, който имаше за задача да продава акции по тази цена или пък искаше така да предизвика понижение, за да може после да купи на по-ниска цена повече акции, та хем да изпълни поръчението си, хем да припечели нещичко и за себе си. Ако акциите, предлагани по тази цена, бяха по-голямо количество, Ривърс навярно би продължил да държи на „пет осми“, но ако видеше, че търсенето им се увеличава, би платил и по „три четвърти“. Щом опитните посредници подушеха, че Ривърс има поръчка да купи голямо количество от еди-кои си акции, те бързаха да ги купуват по „три четвърти“ преди него, правейки си сметка, че после могат да му ги продадат на малко по-висока цена. Без съмнение всички тези опитни посредници бяха много добри психолози. Успехът им до голяма степен зависеше от умението им да предусетят дали един посредник, зад когото стои известна фирма като „Тай и Ко“, да речем, ще изпълнява достатъчно голяма поръчка, така че да повлияе чувствително върху пазара и с това да открие и пред тях възможност „да се преобърнат“10, както те се изразяваха, и то с печалба, преди той да е изпълнил поръчката. Приличаха на ястреби, които дебнат удобния момент да измъкнат плячката от ноктите на противника си.

Четири, пет, десет, петнайсет, двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет души, а понякога всички присъстващи се стремяха да се възползват от повишението на курса на дадени акции, предлагайки да ги продадат или купят. И тогава настъпваше пълно безредие, а шумът ставаше оглушителен. Тук-там някои продължаваха да продават или да купуват други акции, но повечето зарязваха всичко и се втурваха да се възползват от открилата се възможност. Подтиквани от неудържимото желание да не пропуснат нещо от това, което ставаше, и да извлекат максимална печалба от понижението или повишението на акциите, по-младите посредници и служители притичваха възбудено насам-натам и правеха с пръсти предварително уговорени знаци. Изкривени лица надничаха над чужди рамене и иззад чужди ръце. Съзнателно или не, всички гримасничеха ужасно. Достатъчно беше някой само да подскаже, че иска да купи или да продаде акции по цени, които обещаваха печалба, за да възникне около него стълпотворение от ръце, лица и рамене. Отначало всичко това се струваше безкрайно интересно на младия Каупъруд, поточно беше му интересна опаковката, външната форма на борсовия живот, защото изобщо обичаше струпването на хора, изблика на енергия. Не след дълго обаче зрелищността и драматизмът на събитията, в които сам бе участник, загубиха за него всякакъв блясък и той започна да се задълбочава в сложността на задачата, която стоеше пред него. Да купуваш и да продаваш акции, както скоро разбра, беше изкуство, вещина, едва ли не психологическо проникновение. Недоверчивост, интуиция и устрем — ето какво беше нужно за успеха.

След време обаче Франк все по-често започна да си задава въпроса, кой всъщност забогатява най-много от всичко това — посредниците ли? Не, съвсем не! Наистина някои печелеха доста, но всички му приличаха на ято изгладнели чайки или буревестници, които използват умело посоката на вятъра, за да връхлетят хищно върху непредпазливите риби. Зад тях стояха други хора — хитри и съобразителни, много богати хора, за които акциите бяха само външен израз на техните начинания и вложения, хората, които замисляха и изграждаха железопътни линии, разработваха мини, създаваха търговски предприятия и строяха огромни фабрики. Те използваха посредници за покупко-продажбите на борсата, но тези покупко-продажби бяха нещо второстепенно, съпътстващо основното — а именно мините, железопътните линии, житото, мелниците и така нататък. Онова, което в сферата на покупко-продажбата на акции излизаше извън границите на необходимата реализация на наличен капитал или на нормално влагане на излишни средства, бе чиста хазартна игра, а те — играчи. Франк самият беше само агент на играча. Това, разбира се, не го безпокоеше засега, но тайната вече бе разгадана и той съвсем точно знаеше своето място. Още, когато работеше в „Уотърман и Ко“, си беше създал навика да подлага на задълбочена преценка колегите си, да си прави своя класификация, според която установяваше, че сред тях имаше хора и безволеви, и глупави, и умни, и мудни, но ги обединяваше нещо съществено — всички бяха нищожества, непълноценни същества, годни да бъдат единствено нечии агенти, нечии маши или играчи, комарджии. Човек с действителни качества не може да бъде нечий представител, нечия маша, играч, независимо дали води играта за своя или за чужда сметка. Всички тези хора трябва да служат на него, на Франк. Един човек с истински качества — един финансист — не може да служи другиму. Други трябва да му служат. Той трябва само да организира и да ръководи.

На деветнадесет, двадесет и двадесет и една годишна възраст Франк вече съвсем ясно бе осъзнал тази истина, но още не се чувствуваше готов да предприеме нещо. Беше сигурен обаче, че и неговото време ще дойде.

ГЛАВА VII