Фюри

— Защо ме притискаш към стената? — Погледна назад, оставаха й още няколко крачки и нямаше накъде повече да отстъпва. Вдигна очи отново към Фюри. — Ще спреш ли? Започваш да ме плашиш.

— Щеше ли да се страхуваш от мен, ако бях Дарън Антонио, или друг мъж? Човек?

Тя се намръщи.

— Ако някой ми е ядосан и се приближава към мен — да, ще се изплаша. Би ли спрял, ако обичаш?

— Забелязах, че не отрече, когато казах, че видовете ни са несъвместими — продължи напред той.

Младата жена направи още една крачка и се удари в стената. Нямаше къде да отстъпва повече.

— Какво искаш да кажа? Не знам какво друго бих могла да сторя. Знам, че по-голямата част от ДНК-то в кръвта ти е човешка, не разбирам значението на въпроса ти. И двамата сме хора.

— Прекарах по-голяма част от живота си в лаборатория. — Постави ръце на стената, обграждайки Ели от двете страни. Прикова я между гърдите си и стената, без да я докосва.

— Предполагам. — Не можеше да отмести поглед от привлекателното му лице, толкова близо до нейното. Вдиша уникалната му мъжка миризма, като се стараеше да не го докосва.

— С нас постоянно извършваха тестове и експерименти — изръмжа той. — Все още изучаваме телата си и какво са ни причинили, дори не сме достатъчно хора, за да изпаднем в заблуда, че можем наистина да бъдем такива. Притежаваме прекалено много отличителни черти, характерни за животните. Можеш да забележиш някои от тях по лицата ни, но също така има вътрешни, които се пренасят чрез ДНК-то. Страхувам се, че ако узнаеш колко малко човешко има в мен, ще се ужасиш. — Спря за момент. — Повечето хора биха се изплашили, щом осъзнаят какво крием, с надеждата да заживеем съвместно. Искаме да живеем в мир, надяваме се да ни приемат, а групите, които се събират отпред да протестират, да ни оставят на мира.

Ели го погледна с любопитство.

— Какви отличителни белези на животно имаш в себе си? — Във всеки случай, не е ръмженето. Често го прави или може би си го позволява само към мен.

Той се поколеба.

— Просто не съм напълно човек. Няма да изпадам в подробности. Различаваме се от хората. Нямаме родители, но дори и да имахме, никога нямаше да ги видим. Тези файлове не бяха възстановени, което ни навежда на мисълта, че са унищожени. Детството ни бе доста различно. Така че общото между нас е много малко.

— Какво бе детството ти?

— Спомням си, че бях изплашен и заключен — стисна челюсти той. — Тъмнината, която ме ужасяваше, и след това болката. Те ме събличаха и забиваха всички онези проклети игли. Спомням си — изсъска, — че болката и ужасът бяха единствената ми компания.

Сълзи изпълниха очите на Ели. Без да се замисля сложи ръка на рамото му.

— Толкова съжалявам. — Искаше да го успокои.

Младият мъж затвори очи, пое си няколко пъти дълбоко въздух и след това ги отвори отново.

— Те ме промениха. Спомням си шока, когато млечните ми зъби паднаха и на тяхно място се повиха нови — по-дълги и по-остри. Нямах огледало, но можех да почувствам разликата. Усещах лицето си, знаех, че не приличам на техниците или докторите. До времето, когато стигнах пубертета, вече бях развил мускулатура, защото те ме тъпчеха с медикаменти, за да променят тялото ми. Знаех, че нещо не е наред, тялото ми се променяше, а те не спираха да ми дават лекарства, в стремежа си да ускорят процеса.

— Толкова съжалявам, Фюри. — Ръката й се движеше леко нагоре-надолу, разтривайки рамото му. — Това, което са правили, е било толкова лошо.

— Знам. Не може да ме успокои мисълта, че са създавали лекарства, за да помагат на болните хора, след като ме преследва живот, изпълнен с болезнени спомени. Сега съществуват групи от хора, които ме искат мъртъв, само защото някой ме е захвърлил в ада още като дете и ме е принудил да търпя този кошмар. Ние страдахме за доброто на хората и за да може Мерикъл да прави пари. — Прочисти гърлото си. — Уморен съм да гледам живота отстрани, да бъда различен — грубо продължи той. — Наясно съм, че нещо ме прави уникален. Всичко, което знам, е, че някой ще погледне към мен, ще види зъбите и лицето ми, ще забележи разликите в тялото ми и аз ще започна да обръщам внимание на всяка дума, която каже. С времето имах възможността да разбера какво са сторили с нас и защо. Чувствах се толкова самотен, виждах само човешки същества, докато… — стисна силно устни.

— Не те обвинявам, че мразиш всички от Мерикъл. Не те ли успокоява поне малко мисълта, че все пак са успели да създадат нещо, с което да помогнат на болните хора?

— Не — изсъска той, — може би, не знам. Мразя това, което ни причиниха.

— Аз също. Но, моля те, продължи нататък историята си. Недей да спираш.

Тъмните му очи се присвиха и се впиха в нея. Прочисти пак гърлото си.