ФОР

Винаги са ме учели, че безкастовите живеят без общност, изолирани един от друг. А сега, докато гледам това място, се чудя защо изобщо съм вярвал на тези неща. Какво би ги спряло да си създават групи така, както го правим ние? В природата ни е.

– Какво правиш тук? – обажда се нечий глас и преминава през мен като електрошок. Завъртам се и виждам в съседната стая мръсен човек с бледо лице, който бърше ръцете си в дрипава кърпа.

– Аз просто... – Поглеждам към скарата. – Видях огън, това е всичко.

– О! – Мъжът натъпква края на кърпата в задния си джоб. Носи черни панталони на Прямите с кръпки от син Ерудитски плат, както и сива Аскетска риза, същата като моята. Тънък е като релса, но изглежда силен. Достатъчно силен, за да ме нарани, макар и да не мисля, че ще го стори.

– В такъв случай, благодаря – казва той. – Но тук нищо не гори.

– Виждам – отвръщам. – Какво е това място?

– Къщата ми – отговаря със студена усмивка. Един от зъбите му липсва. – Не знаех, че ще имам гости, затова не съм чистил.

Премествам поглед от него към разпилените консерви.

– Трябва доста да се мяташ насън, за да са ти необходими толкова много одеяла.

– Никога не съм срещал Дървен, който си пъха толкова много носа в работата на другите. – Той ме доближава и се смръщва. – Изглеждаш ми познат отнякъде.

Знам, че няма как да съм го срещал досега, не и предвид това къде живея – сред напълно еднакви къщи в най-еднообразния квартал, обграден от хора с еднакви сиви дрехи и еднакви късо подстригани коси. И тогава ми хрумва – колкото и да ме крие баща ми, той все пак е лидерът на съвета и един от най-изтъкнатите хора в града ни, а аз приличам на него.

– Съжалявам, че те обезпокоих – казвам с най-добрия си Аскетски глас. – Тръгвам си.

– Наистина те познавам – заявява мъжът. – Ти си синът на Евелин Итън, нали?

Настръхвам при името ù. Не съм го чувал от години, защото баща ми никога не го изрича и дори няма да реагира, ако го чуе. Усещането да бъда свързан с нея, дори и само чрез външна прилика, е странно – като да облечеш стара дреха, която вече не ти става.

– Откъде я познаваш? – Явно я познава добре, щом я вижда в лицето ми, което е по-бледо от нейното, а очите ми са сини, а не тъмнокафяви. Повечето хора не се вглеждат достатъчно, че да успеят да забележат всичките ни общи черти – дългите пръсти, гърбавите носове, правите смръщени вежди.

Той се поколебава.

– Понякога беше от доброволците Аскети. Раздаваше храна, одеяла и дрехи. Имаше лесно за запомняне лице. А и беше омъжена за един от лидерите от съвета. Не я ли знаеше всеки?

Има случаи, в които разбирам, че хората лъжат, само по начина, по който усещам допира на думите им до себе си – неудобни и погрешни. Същият начин, по който се чувства един Ерудит, когато чете граматически неправилно изречение. Както и да се бе запознал с майка ми, не беше защото някой път му е подала одеяло или чаша супа. Но аз толкова много копнея да чуя още нещо за нея, че не настоявам повече.

– Тя почина, нали знаеш? – казвам. – Преди години.

– Не, не знаех. – Ъгълчетата на устните му помръдват надолу. – Съжалявам да го чуя.

Чувствам се странно, стоейки на това влажно място, миришещо на човешки тела и пушек, сред тези празни консерви, подсказващи бедността и провала да се впишеш сред другите. Но тук има и нещо примамливо – свобода, отказ да принадлежиш към тези тиранични категории, които сме си създали, за да ни служат.

– Явно Изборната ти церемония е утре, като те гледам колко си притеснен – казва мъжът. – Каква каста ти казаха?

– Нямам право да споделям на никого – отвръщам автоматично.

– Аз съм никой – изтъква той. – Съвсем никой. Това е да си безкастов.

Продължавам да не отговарям нищо. Забраната да огласявам резултата от теста си за установяване на наклонностите или която и да е от тайните си, е част от калъпа, в който са ме вкарали и който всекидневно ме прави такъв, какъвто съм. Невъзможно е да променя това сега.

– Ах, момче, което следва правилата. – Като че ли е разочарован. – Майка ти веднъж ми каза, че имала чувството, че инерцията я е завела при Аскетите. Това бил пътят на най-малкото съпротивление. – Той вдига рамене. – Повярвай на думите ми, Итън, съпротивлението си струва.

Усещам гняв. Той не бива да ми говори за майка ми така, сякаш тя принадлежи на него, а не на мен, не бива да поставя под въпрос всичко, което си спомням за нея, просто защото евентуално веднъж го е нахранила. Изобщо не бива да ми говори – той е безкастов, изолиран... никой.

– Така ли? – казвам. – Виж докъде те е довело твоето съпротивление. Караш го на консерви в порутени сгради. Не ми изглежда хубаво. – Устремявам се към вратата, от която се беше появил мъжът. Знам, че някъде там ще намеря изход. Не ме интересува къде, стига да изляза бързо оттук.

Избирам си път, като внимавам да не стъпя върху някое от одеялата по пода. Щом стигам до коридора, мъжът казва:

– Предпочитам да се изхранвам от консерви пред това да бъда задушаван от някоя каста.

Не поглеждам назад.

+ + +

Когато стигам до вкъщи, сядам на прага и няколко минути вдишвам дълбоко от хладния пролетен въздух.