ФОР

Сядам на ръба на леглото си. Не, няма, казвам си и потискам мисълта, защото знам откъде идва – от онази моя детинска страна, която се страхува от мъжа, забавляващ хората в хола. От мъжа, чиито юмруци познавам по-добре от прегръдката му.

Уверявам се, че вратата е затворена, и подпирам бравата ù със стола си просто за всеки случай. После се навеждам до леглото и се протягам към куфара, който крия отдолу.

Майка ми ми го даде, когато бях малък, и каза на баща ми, че е за резервни одеяла. Но когато го сложи в стаята ми, не го беше запълнила с такива. Затвори вратата, докосна устни с пръст, постави го на леглото ми и го отвори.

В незаключения куфар имаше синя статуетка. Приличаше на течаща вода, но всъщност беше от стъкло – идеално чисто, шлифовано, безупречно.

– За какво служи? – попитах я тогава.

– Не служи за нищо очевидно – каза тя и се усмихна, но усмивката ù беше напрегната, сякаш се боеше от нещо. – Но може да докосва тук. – И тя посочи сърцето си. – Красивите неща понякога правят така.

Оттогава пълнех куфара с вещи, които другите хора биха сметнали за безполезни – стари очила без стъкла, изхвърлени дънни платки, запалителни свещи[1], жици, счупено гърло на зелена бутилка, ръждиво острие на нож. Не знам дали майка ми би ги нарекла красиви, нито дали дори аз бих го направил, но всяко от тях ме поразяваше по същия начин, по който и статуетката – като нещо тайно и ценно, дори само защото е пренебрегвано.

Вместо да си мисля за резултатите от теста за установяване на наклонностите, вземам предметите един по един и ги прехвърлям в ръцете си – по този начин вече съм запаметил всяка частица от тях.

+ + +

Събуждам се от стъпките на Маркъс в коридора, точно пред стаята ми. Лежа на леглото си с всичките предмети, разпилени около мен. Стъпките му се забавят, когато се приближава до вратата ми, и аз грабвам запалителните свещи, парчетата от дънни платки и жиците, хвърлям ги обратно в куфара, заключвам го и пъхвам ключа в джоба си. В последната секунда, когато бравата на вратата се завърта, осъзнавам, че скулптурата все още е навън, скривам я под възглавницата си и плъзвам куфара под леглото.

След което се хвърлям напред към стола и го издърпвам изпод бравата, за да може баща ми да влезе.

Когато го прави, оглежда с подозрение стола в ръцете ми.

– Какво правеше тук? – пита. – Да не се опитваш да ме задържиш навън?

– Не, сър.

– Това е вторият път, когато ме излъга днес – казва Маркъс. – Не съм отгледал син лъжец.

– Аз... – Не мога да измисля и едно нещо, което да отвърна, затова просто си затварям устата и занасям стола до бюрото си, където му е мястото... точно до идеалната купчина учебници.

– Какво не искаше да видя, че правиш тук?

Хващам се здраво за облегалката на стола и се вторачвам в книгите си.

– Нищо – казвам тихо.

– Това е третата лъжа – заявява той с тих, но твърд глас. Тръгва към мен, а аз отстъпвам назад инстинктивно. Но вместо да се пресегне към мен, той се навежда, вади куфара изпод леглото и се опитва да го отвори. Не поддава.

Страхът ме прорязва като острие. Стисвам края на ризата си, но не усещам пръстите си.

– Майка ти твърдеше, че това е за одеяла – казва той. – Че нощем ти става студено. Но винаги съм се чудел защо, ако продължава да има одеяла вътре, го държиш заключен?

Баща ми протяга ръка към мен с обърната нагоре длан и повдига вежди. Знам какво иска – ключа. И аз трябва да му го дам, защото умее да разбира кога го лъжа, умее да вижда всичко в мен. Бръквам в джоба си и му подавам ключа. Сега вече не усещам и дланите си и започвам да дишам плитко, точно по онзи начин, по който винаги го правя, когато знам, че той е напът да експлодира.

Затварям очи, когато отваря куфара.

– Какво е това? – Ръцете му нехайно преминават през съкровищата ми и ги разпиляват на всички страни. Вади ги едно по едно и ги бута към мен. – За какво ти е това или това, или...!

Отново и отново потръпвам, без да мога да отговоря. Не ми трябват за нищо, нито едно от тях.

– Това вони на себеугаждане! – изкрещява той и избутва куфара от леглото, а съдържанието му се разпилява по пода. – И трови тази къща със себелюбие!

Вече не усещам и лицето си.

Ръцете му се сблъскват с гърдите ми. Препъвам се назад и се удрям в раклата. Той връща ръката си обратно към лицето си, за да ме удари отново, и аз изричам със стегнато от страх гърло:

– Изборната церемония, татко!

Той застива с вдигната ръка, а аз се снишавам, свивам се до раклата с прекалено размазан поглед, за да я фокусирам. Обикновено се старае да не натъртва лицето ми, особено за дни като утрешния, когато толкова много хора ще се взират в мен и ще наблюдават как избирам.

Той спуска ръка и за момент решавам, че буйството му е свършило, че гневът му се е уталожил. Но тогава казва:

– Добре. Стой тук.

Хлътвам до раклата. Не ми и минава през ума, че ще излезе, ще премисли нещата и ще се върне, за да се извини. Той никога не прави така.

Ще се върне с колан и резките, които ще остави в гърба ми, лесно ще бъдат скрити от ризата и от послушното ми изражение на Аскет.