ФОР

Качваме се в автобуса и стоим прави, за да дадем възможност на другите да седят – идеална картинка на почтителността на Аскетите. Наблюдавам как останалите се качват – Прями момичета и момчета с големи усти, Ерудити със замислени погледи. Наблюдавам как Аскетите стават и им отстъпват седалките си. Днес всички отиваме на едно и също място – в Цитаделата, черния стълб в далечината, чиито два шпила пронизват небето.

Докато влизаме през входа, баща ми поставя ръка на рамото ми и предизвиква у мен вълна от болка, която преминава през цялото ми тяло.

Трябва да се махна.

Това е отчаяна мисъл и докато изкачвам стъпалата към етажа, на който ще се проведе Изборната церемония, с всяка измината крачка болката само я пришпорва – трябва да се махна. Боря се за въздух, но не заради болящото ме тяло, а заради нерешителното си сърце, което става все по-силно с всяка следваща секунда. Зад мен Маркъс бърше капките пот от челото си и всички Аскети притварят устни, за да не дишат твърде шумно и да не изглежда така все едно се оплакват.

Вдигам очи към стълбите пред себе си и съм изпълнен с ентусиазъм от тази мисъл, от тази нужда, от този шанс да избягам.

Стигаме до етажа и всички спираме, за да си поемем въздух, преди да влезем. Стаята е мрачна, прозорците са затъмнени, столовете са наредени в кръг около купелите, в които има стъкло, вода, камъни, живи въглени и пръст. Откривам мястото си между момиче от Аскетите и момче от Миротворците. Маркъс застава пред мен.

– Знаеш какво да правиш – заявява той и като че ли го казва по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Знаеш кой е правилният избор. Знам, че знаеш.

Просто поглеждам към нещо встрани от очите му.

– Ще се видим скоро – казва ми.

Отива при групата на Аскетите и сяда на предния ред с няколко други членове на съвета. Постепенно хората запълват залата – тези, които ще правят избора си, са по края ù, а останалите са седнали на столовете в средата. Вратите се затварят и за момент настъпва тишина, докато представител на съвета от страна на Безстрашните се придвижва към подиума. Името му е Макс. Той опира ръце на ръба на трибуната и оттук виждам, че кокалчетата му са ожулени.

Дали в кастата на Безстрашните се учат да се бият? Би трябвало.

– Добре дошли на Изборната церемония – казва Макс, а дълбокият му глас лесно изпълва залата. Не му е необходим микрофон, говори толкова високо, че думите му проникват в черепа ми и обвиват мозъка ми. – Днес ще избирате своята каста. До този момент сте следвали пътя на родителите си, правилата на родителите си. Днес ще откриете своя собствен път и ще си създадете своите собствени правила.

Ясно си представям как баща ми презрително свива устни при тази толкова типична за Безстрашните реч. Познавам навиците му така добре, че едва не правя същото, въпреки че не споделям неговото отношение. Нямам определено мнение за Безстрашните.

– Преди много време предците ни осъзнали, че всеки един от нас, всеки отделен човек е отговорен за злото, което съществува в света. Но те не достигнали до съгласие точно какво е това зло – продължава Макс. – Едни казали, че то е нечестността...

Мисля си за лъжите, които съм изричал година след година, за тази синина или онази рана, за всичко, което съм премълчавал, за да запазя тайните на Маркъс.

– Други – че е невежеството, трети – че е агресията...

Мисля си за спокойствието в овощните градини на Миротворците, за свободата от жестокостта и насилието, която ще намеря там.

– Някои казали, че себелюбието е причината.

„Това е за твое добро“, каза Маркъс преди първия удар. Сякаш да ме бие бе акт на саможертва. Сякаш и него го боли, докато го прави. Само че не го видях да куца из кухнята тази сутрин.

– А последната група заявила, че вината е в малодушието.

Откъм Безстрашните прозвучават няколко подсвирвания, а останалите от кастата им се разсмиват. Мисля си за страха, който снощи ме погълна, докато не станах неспособен да чувствам, да дишам. Мисля си за годините, през които той ме е превръщал в прах под подметките на баща ми.

– Ето така сме достигнали до своите касти: Прями, Ерудити, Миротворци, Аскети и Безстрашни. – Макс се усмихва. – В тях ние намираме своите администратори и учители, съветници, лидери и защитници. В тях откриваме своето чувство за принадлежност и самия си живот. – Той прочиства гърлото си. – Достатъчно по темата. Да се захващаме. Идвайте насам, вземайте своя нож, а после правете своя избор. Пръв е Зелнър, Грегъри.

Явно болката ще ме последва от стария ми живот в новия – с нож, прорязващ дланта. И все пак дори тази сутрин аз все още не знаех коя каста ще избера за убежище. Грегъри Зелнър задържа кървящата си ръка над купела с пръстта и избира Миротворците.

Миротворците ми изглеждат очевиден избор за убежище със своя спокоен живот и сладко ухаещи овощни градини. Сред тях ще открия онзи прием, за който съм копнял през целия си живот, той ще ми помогне да се почувствам стабилен, да се възприема такъв, какъвто съм.