ФОР

Те се понасят по стълбите, изритват вратите, за да ги отворят, смеят се, крещят. Усещам как гърбът, раменете, дробовете и краката ми горят и внезапно изпитвам съмнение в избора, който направих, в хората, които припознах за свои. Те са толкова шумни, толкова диви. Дали изобщо е възможно да си намеря място сред тях? Не знам.

Предполагам, че нямам избор.

Проправям си път през групата, търсейки другите послушници, но те, изглежда, са изчезнали. Придвижвам се настрани с надеждата да зърна накъде сме се отправили и виждам железопътните линии, провесени над улицата пред нас – като клетка с решетки от дърво и метал. Безстрашните се изкатерват и се изсипват на перона. Тълпата в подножието на стълбите е толкова плътна, че не мога да мина през нея, но знам, че ако не се изкача скоро, може и да изпусна влака, затова започвам да си проправям път с блъскане. Трябва да стисна зъби, за да се сдържа да не се извинявам, докато избутвам хората настрани с лакти и докато те ме тласкат нагоре по стълбите.

– Не тичаш никак зле – казва Тори, когато се промъква до мен на перона. – Поне за дете на Аскетите.

– Благодаря – отвръщам аз.

– Знаеш какво ще се случи сега, нали? – Тя се обръща и посочва светлината в далечината, идваща от приближаващия влак. – Той няма да спре. Само ще забави малко ход. И ако не успееш да се качиш, си до тук. Безкастов. Ето колко е лесно да бъдеш изритан.

Кимвам. Не съм изненадан, че изпитанието на инициацията вече е започнало още с края на Изборната церемония. Не съм изненадан и че Безстрашните очакват от мен да се докажа. Гледам как влакът се приближава – вече мога да чуя как свисти по релсите.

Тя ми се усмихва.

– Ще се справиш чудесно, нали?

– Защо го казваш?

Тя вдига рамене.

– Направи ми впечатление на човек, който е готов да се бори, това е.

Влакът се носи шумно към нас и Безстрашните започват да се мятат във вагоните. Тори тича и аз я следвам, като копирам позата и движенията ù, когато се приготвя за скока. Тя сграбчва дръжката до ръба на вратата и се прехвърля вътре, аз правя същото, като първоначално не успявам, но после съумявам да се издърпам във вагона.

Но съм неподготвен за завоя на влака, препъвам се и удрям лице в металната стена. Хващам се за носа, който пулсира от болка.

– Гладко – казва един от Безстрашните вътре. По-млад е от Тори, с тъмна кожа и лека усмивка.

– Финесът е за фукльовците Ерудити – изрича Тори. – Той успя да се качи на влака, Амар, само това има значение.

– Само дето трябваше да е в другия вагон с останалите послушници – отвръща Амар. Той ме поглежда, но не по начина, по който го предизвика трансферът от Ерудитите преди няколко минути. Изглежда много любопитен, сякаш аз съм някаква чудноватост, която трябва внимателно да изучи, за да я проумее. – Но щом ти е приятел, предполагам, че няма проблем. Как ти е името, Дървен?

Още на секундата, в която ми задава въпроса, името ми вече е на устата ми и съм напът да отговоря така, както винаги – че се казвам Тобиас Итън. Сигурно е нормално, но в този момент не мога да понеса да изрека своето име високо, не и сред хората, за които се надявам, че ще бъдат моите приятели, моето ново семейство. Не искам – не мога – да продължа да бъда синът на Маркъс Итън.

– Можеш да ме наричаш и „Дървен“, все ми е едно – казвам, като изпробвам режещия закачлив тон на Безстрашните, който досега само съм дочувал по коридорите и в класните стаи. Влакът ускорява ход, във вагона навлиза вятър и става шумно, ръмженето отеква в ушите ми.

Тори ме поглежда странно и за момент се побоявам, че ще каже името ми на Амар, което, сигурен съм, е запомнила от теста ми за установяване на наклонностите. Но тя само кимва леко и аз с облекчение се извръщам към вратата на вагона, а ръката ми продължава да е на дръжката.

Никога досега не ми е хрумвало, че мога да откажа да си съобщя името или пък че мога да дам някое фалшиво, да си изградя нова самоличност. Тук съм свободен – свободен да се сопвам на хората, свободен да им отказвам, свободен дори да ги лъжа.

Виждам улицата измежду дървените греди, които поддържат релсите – сякаш е още един етаж под нас. Но нагоре старите релси дават път на нови и платформите се издигат все по-нависоко, успоредно на покривите на сградите. Изкачването става постепенно, затова нямаше да го забележа веднага, ако не се взирах в земята, докато се отдалечавахме все повече и повече от нея, приближавайки се все по-близо до небето.

Краката ми омекват от страх, затова отстъпвам от прага, свивам се до стената и започвам да чакам да стигнем там, накъдето сме се запътили.

+ + +

Продължавам да съм в тази поза, свит до стената, обгърнал глава с ръце, когато Амар ме побутва с крак.

– Ставай, Дървен – казва, но не грубо. – Почти дойде време да скачаме.

– Да скачаме?

– Да – подхилва се той. – Този влак не спира за никого.

Насилвам се да се изправя. Платът, който съм увил около ръката си, е напоен в червено. Тори се изправя зад мен и ме тласка към изхода.

– Пуснете първо послушника! – провиква се тя.

– Какво правиш? – намръщвам се към нея.