ФОР

Зад него има тъмен тунел от скални стени. Лагерът на Безстрашните е под земята – бях предположил, че ще виси от някоя висока сграда, закачен на низ от нестабилни въжета като изражение на най-лошите ми кошмари.

Налагам си да мина по стъпалата и да стигна до другите трансфери. Краката ми май отново функционират нормално. Момичето от Миротворците ми се усмихва.

– Това беше изненадващо забавно – казва тя. – Аз съм Мая. Добре ли си?

– Изглежда така, сякаш всеки момент ще повърне – обажда се едно момче от Прямите.

– Просто го направи, човече – додава другото. – Шоуто ще ни хареса.

Отговорът ми идва ненадейно.

– Млъквайте – сопвам се.

За моя изненада те го правят. Предполагам, че не им се е случвало често някой Аскет да им каже да млъкнат.

Няколко секунди по-късно виждам Амар да се върти в мрежата. Той се спуска по стълбите и изглежда див, разрошен и готов за следващата налудничава каскада. Привиква всички послушници около себе си и ние се събираме в полукръг на входа на зеещия тунел.

Кръстосва ръце пред себе си.

– Името ми е Амар – казва той – и съм вашият инструктор. Израснах тук и преди три години преминах инициацията си с гръм и трясък, което означава, че ще отговарям за новодошлите, докато си искам. Късметлии такива! Повечето физически тренировки на родените Безстрашни и на трансферите са отделни, за да може първите да не изпотрошат веднага вторите. – При тези думи родените Безстрашни в другата част на полукръга се ухилват. – Но тази година ще пробваме нещо различно. Лидерите на кастата и аз искаме да проверим дали, ако опознаете страховете си, преди да започнете своето обучение, това ще ви подготви по-добре за останалата част от инициацията. Ето защо, преди да ви пуснем на вечеря, ще преминете през малко себеопознаване. Последвайте ме.

– Ами ако не искам да се опознавам? – пита Зийк.

Само един поглед от инструктора е достатъчен момчето да потъне обратно в групата на родените Безстрашни. Амар не прилича на никого, когото съм срещал досега, – в един момент е приветлив, в следващия е строг, а понякога е и двете едновременно.

Той ни повежда надолу през тунела, спира пред вградена в стената врата и я отваря с рамо. Влизаме след него в усойна стая с гигантски прозорец на отсрещната стена. Над главите ни трептят и премигват флуоресцентни светлини, а Амар се захваща с машина, която прилича доста на онази, с която бе проведен тестът ми за установяване на наклонностите. Чувам покапване на вода, стича се от тавана към една локва в ъгъла.

Друга голяма и празна стая се простира отвъд прозореца. Във всеки неин ъгъл има камери – дали е така из целия лагер на Безстрашните?

– В тази стая е зоната на страха – оповестява той, без да вдига очи. – Зоната на страха е симулация, в която ще се изправите срещу най-лошите си страхове.

На масата до машината в права редица са подредени спринцовки. На тази мъждукаща светлина ми изглеждат зловещи, като че ли на тяхно място може да има инструменти за мъчение, ножове, нагорещени ръжени.

– Как е възможно това? – пита момчето от Ерудитите. – Ти самият не знаеш най-лошите ни страхове.

– Ерик, нали? – обръща се към него Амар. – Прав си. Аз не ги знам, но серумът, който ще ви инжектирам, ще стимулира определена част от мозъка ви, която ще възбуди страха, и така сами ще създадете препятствията в симулацията си. Този път, за разлика от теста ви за установяване на наклонностите, вие ще бъдете наясно, че нещата, което виждате, не са истина. През това време аз ще бъда в тази стая, ще контролирам симулацията и ще карам програмата, свързана със серума, да продължава към следващото виртуално препятствие, когато пулсът ви се нормализира или когато се изправите срещу страха си по смислен начин. Щом страховете ви се изчерпят, програмата ще се прекрати и ще се събудите отново в тази стая, но вече по-наясно с тях.

Той взема една от спринцовките и прави жест към Ерик.

– Позволи ми да задоволя Ерудитското ти любопитство – казва. – Ти ще си първи.

– Но...

– Но – отвръща той гладко – аз съм твоят инструктор и в твой най-голям интерес е да правиш това, което ти казвам.

Ерик застива за момент, после съблича синьото си яке, сгъва го надве и го закачва на облегалката на стола. Движенията му са бавни и отмерени – подозирам, че е с цел да раздразни Амар колкото се може повече. Ерик приближава инструктора, той забива иглата почти зверски във врата му и го насочва към съседната стая.

Щом Ерик застава в центъра на стаята от другата страна на стъклото, Амар се свързва чрез електроди с машината за симулации и натиска някаква команда на екрана на компютъра си, за да стартира програмата.

Ерик е неподвижен, с ръце до тялото. Той се взира към нас през прозореца и миг по-късно, въпреки че не е помръднал, придобива вид като че гледа нещо друго – явно симулацията е започнала. Но той не пищи, нито плаче, както очаквам, че би сторил някой, който се взира в най-големите си страхове. Сърдечният му ритъм, проследяван на монитора на Амар, се ускорява и ускорява, подобно на птица, набираща височина.

Той е уплашен. Уплашен е, но дори не помръдва.