ФОР

– Правя ти услуга! – отвръща тя и ме блъсва леко към отвора. Другите Безстрашни отстъпват назад, като всеки от тях се ухилва насреща ми така, все едно съм някакво лакомство. С препъване се отправям към ръба на вагона и толкова силно сграбчвам дръжката, че крайчетата на пръстите ми изтръпват. Виждам къде трябва да скоча – отпред релсите продължават успоредно на една сграда, а после правят завой. От тук празното пространство изглежда малко, но колкото повече се приближава влакът, толкова повече се уголемява то и толкова по-вероятна става предстоящата ми смърт.

Цялото ми тяло се разтреперва, когато Безстрашните пред нас започват да скачат. Никой от тях не пропуска покрива, но това не значи, че аз няма да съм първият. Отделям пръстите си от дръжката, втренчвам се в покрива и скачам с цялата сила, на която съм способен.

Изтръпвам при удара, падам на колене и ръце, а чакълът ожулва разранената ми длан. Взирам се в пръстите си – имам чувството, че времето просто се е превъртяло, споменът за самия скок изчезва от съзнанието ми.

– Проклятие... – казва някой зад мен. – Надявах се по-късно да ни пратят да изстържем малко Дървена палачинка от паважа.

Поглеждам гневно към земята и сядам върху петите си. Покривът под мен се накланя и завърта – не знаех, че човек може да се замае от страх.

Но знам, че вече преминах две изпитания от инициацията си – скочих в движещ се влак, а после стигнах до покрива. Сега въпросът е как Безстрашните слизат от него?

Миг по-късно Амар застава на ръба му и аз получавам своя отговор.

Те ще ни накарат да скочим.

Затварям очи и се престорвам, че не съм тук, коленичил на чакъла сред тези луди татуирани хора. Дойдох, за да се спася, но това не е спасение, просто е различен вид мъчение и е твърде късно да се откопча от него. Затова единствената ми надежда е да оцелея.

– Добре дошли при Безстрашните! – провиква се Амар. – Тук ще се изправите срещу страховете си и ще се опитате да не умрете, докато го правите, или пък ще си тръгнете като страхливци. Тази година, съвсем не изненадващо, имаме рекордно малко трансфери от други касти.

Безстрашните около Амар вдигат юмруци във въздуха и надават викове, приемайки факта, че никой не иска да се присъедини към тях, като повод за гордост.

– Единственият начин да стигнете до лагера на Безстрашните е да скочите от този покрив – казва Амар и разтваря широко ръце, за да посочи празното пространство около себе си. Той се накланя назад на пети и размахва ръце, сякаш е напът да падне, след което запазва равновесие и се ухилва. Поемам си дълбоко въздух през носа и го задържам. – Както винаги, предоставям на нашите послушници възможността да са първи, независимо дали са родени Безстрашни, или не.

Групичката млади Безстрашни, намираща се близо до покрива, започва да си разменя погледи. Настрани стоят Ерудита от по-рано, едно момиче от Миротворците и две момчета и едно момиче от Прямите. Само шестима сме.

Някакво тъмнокожо момче от Безстрашните пристъпва напред и приканва с ръце приятелите си да го аплодират.

– Давай, Зийк! – провиква се едно от момичетата.

Момчето скача към ръба, но преценява зле скока си, веднага се накланя напред и губи равновесие. Изкрещява нещо неразбираемо и изчезва. Прямото момиче до мен ахва, прикривайки уста с ръка, но Безстрашните приятели на Зийк избухват в смях. Не мисля, че това беше драматичният и героичен момент, който той е бил замислил.

Ухилен, Амар отново прави жест към края на покрива. Родените Безстрашни се подреждат, последвани от момчето от Ерудитите и момичето от Миротворците. Знам, че трябва да се присъединя към тях и да скоча, независимо какво изпитвам. Приближавам се до редицата, вдървен така, сякаш ставите ми са ръждясали болтове. Амар поглежда часовника си и отброява трийсет секунди интервал между скоковете.

Редицата намалява и се стопява.

Внезапно е изчезнала и съм останал само аз. Пристъпвам към ръба и изчаквам отброяването на Амар. Слънцето залязва зад сградите в далечината, назъбената им линия ми е непозната, гледана от този ъгъл. На хоризонта светлината сияе в златисто, внезапно се появява вятър и повдига дрехите по тялото ми.

– Давай – казва Амар.

Затварям очи и се вцепенявам, изобщо не мога да се оттласна от покрива. Единственото, което успявам да сторя, е да се наклоня и да падна. Стомахът ми се обръща, крайниците ми се мятат в търсене на нещо, за което да се хванат, но наоколо няма нищо, освен падането... въздуха... и неистовото търсене на земя.

И тогава се удрям в мрежа.

Усуква се около мен, увива ме в нишките си. От периферията ù ми махат нечии ръце. Залавям се за мрежата и се изтеглям към тях. Стъпвам на дървена платформа и мъж с тъмнокафява кожа и ожулени кокалчета ми се ухилва. Макс.

– Дървения! – Той ме потупва по гърба, от което потръпвам. – Радвам се да видя, че стигаш толкова далеч. Върви при другите послушници. Амар ще слезе до секунда, сигурен съм.