ФОР

Обръщам се и тръпка разтърсва цялото ми тяло. Сграбчвам ръба на раклата и чакам.

+ + +

Тази нощ спя по корем, а болката пронизва всяка моя мисъл за изпочупените ми неща по пода. След като не спря да ме бие до момента, в който се наложи да натъпча юмрук в устата си, за да потисна пищенето, той стъпка всеки предмет, докато не го строши или смачка до неузнаваемост, а после хвърли куфара по стената и капакът се откъсна от пантите.

Мисълта изплува: Ако избереш Аскетите, никога няма да се отървеш от него.

Притискам лицето си към възглавницата.

Но не съм достатъчно силен, за да устоя на Аскетската инерция, и страхът ме тегли надолу по пътя, който баща ми е начертал за мен.

+ + +

Следващата сутрин вземам студен душ, но не за да пестя ресурсите, както учат Аскетите, а защото той вцепенява гърба ми. Бавно обличам широките си познати сиви дрехи и се изправям пред огледалото в коридора, за да подстрижа косата си.

– Дай на мен – казва баща ми от другия край на коридора. – Все пак днес е денят на твоята Изборна церемония.

Оставям самобръсначката на ръба на плъзгащия се панел и се опитвам да изправя рамене. Той застава зад мен и аз отмествам очи, когато самобръсначката започва да жужи. Има само една степен на настройка на острието, само една приемлива за Аскетите дължина на косата. Потръпвам, когато пръстите му стабилизират главата ми, и се надявам да не види това, да не усети как дори и най-лекият му допир ме ужасява.

– Знаеш какво да очакваш – казва той. Покрива едното ми ухо с ръка, когато прокарва самобръсначката над него. Днес се опитва да предпази ухото ми от порязване, а вчера ме преби с колан. Тази мисъл ми действа като отрова. Почти е забавно. Почти ми се иска да се разсмея. – Ще застанеш на мястото си, а когато чуеш името си, ще излезеш напред, за да вземеш своя нож. След което ще се порежеш и ще пуснеш кръвта си да покапе в правилния купел. – Очите ни се срещат в огледалото и той се насилва да се усмихне леко. Докосва рамото ми и осъзнавам, че вече сме горе-долу с еднакъв ръст и еднакво тегло, въпреки че продължавам да се чувствам толкова по-малък. Той добавя внимателно: – Ножът ще те нарани само за малко. После изборът ти ще бъде направен и всичко ще приключи.

Чудя се дали изобщо си спомня какво се случи снощи, или вече го е натикал в някое друго чекмедже на ума си, където пази чудовищната си половина отделена от бащинската си половина. Но аз нямам тези чекмеджета и мога да видя различните му самоличности, наслоени една върху друга – чудовище, баща, човек, политически лидер от съвета, вдовец.

И внезапно сърцето ми започва да блъска толкова силно в гърдите ми, лицето ми става толкова горещо, че едва успявам да издържа.

– Не се тревожи как ще устоя на болката – казвам. – Имам доста голяма практика.

За секунда очите му в огледалото стават като остриета и силният ми гняв изчезва, заменен от познатия страх. Но всичко, което баща ми прави, е да изгаси самобръсначката, да я постави върху панела и да слезе по стълбите, оставяйки ме да избърша отрязаната коса от раменете и врата си, да я измета и да прибера самобръсначката в чекмеджето му в банята.

После се връщам в стаята си и се взирам в изпочупените предмети на пода. Внимателно ги събирам на купчинка и парче по парче ги изхвърлям в кошчето до бюрото си.

Изправям се нестабилно на крака. Треперят.

В този момент, докато гледам оскъдния живот, който съм си устроил тук, както и унищожените останки от малкото, което съм притежавал, си мисля, че трябва да се махна.

Това е силна мисъл. Усещам мощния ù звън в себе си, сякаш звън на камбана. Затова отново се връщам към нея. Трябва да се махна.

Отивам до леглото и пъхам ръка под възглавницата, където статуетката на мама все още е в безопасност и сияе в синьо на утринната светлина. Слагам я на бюрото си до купчината книги и напускам стаята си, като затварям вратата след себе си.

Долу съм твърде нервен, за да ям, но натъпквам парче препечена филийка в устата си, та баща ми да не ми задава въпроси. Няма от какво да се безпокоя. Сега той се преструва, че не съществувам, преструва се, че не потръпвам всеки път, когато се наложи да се наведа, за да вдигна нещо.

Трябва да се махна. Това вече е напев, мантра, едничкото останало ми нещо, за което да се задържа.

Той приключва с четенето на новините, които Ерудитите издават всяка сутрин, аз приключвам с миенето на съдовете си и заедно излизаме от къщата, без да си говорим. Вървим по тротоара, той поздравява съседите ни с усмивка и както винаги всичко е в идеален ред за Маркъс Итън... всичко, освен собствения му син. Освен мен – аз не съм. Аз не съм в ред, аз съм в постоянен безпорядък.

Но днес съм доволен от това.