Освобождавам ръката си и съм твърде силен, че да успее да ме задържи. Но събирам кураж единствено за да си тръгна, а той не се осмелява да ме последва, не и при положение че съседите ще ни чуят. Ръцете ми треперят малко, затова ги прибирам в джобовете. Не чувам затварянето на вратата зад гърба си и знам, че ме наблюдава.
Не беше триумфалното завръщане, което си представях.
+ + +
Когато влизам в Империята, се чувствам виновен, сякаш Безстрашните се взират в мен от всички посоки и ме осъждат за стореното току-що. Опълчих се на лидерите на Безстрашните, но за какво? Заради човек, когото мразя и който дори не ми повярва? Не си струваше, изобщо не си струваше да бъда наречен кастов предател.
Поглеждам през стъкления под към Бездната в краката си. Водата е спокойна и тъмна, твърде далеч е, за да отрази лунната светлина. Преди няколко часа стоях тук и се канех да разкрия тайните си, които толкова се борех да опазя, на момиче, което едва познавам.
Още ексклузивни сцени от ДИВЕРГЕНТИ, разказани от гледната точка на Тобиас!
„ПЪРВИЯТ СКОЧИЛ – ТРИС!“
Поглеждам си часовника. Първият послушник ще скочи всеки момент.
Мрежата чака до мен, широка, здрава и осветена от проникващите отгоре слънчеви лъчи. За последно бях тук през миналогодишния Ден на Изборната церемония, а преди това – в деня на собствения си скок. Не искам да си спомням усещането от бавното придвижване към ръба на сградата, с ум и тяло, замаяни от ужас, отвратителния скок, безполезното размахване на крайници, удара на мрежата в ръцете и врата ми.
– Как върви шегата? – пита Лорън.
Отнема ми секунда да осъзная, че тя има предвид програмата, с която уж смятам да се пошегувам със Зийк.
– Още не съм я направил. Работното ни време напоследък се разминава.
– Знаеш ли, ако си навит за по-сериозно обучение, можем да те използваме в техническата поддръжка.
– Ако си търсите новобранци, трябва да говорите със Зийк. Той е доста по-добър от мен.
– Да, но никога не знае кога да млъкне. Не избираме хората толкова според умения, колкото според съвместимост. Прекарваме доста време заедно.
Ухилвам се. Зийк обича да бърбори, но това никога не ми е пречело. Понякога е приятно да не ти се налага да поддържаш разговора.
Лорън се заиграва с една от халките на веждата си и продължаваме да чакаме. Проточвам врат в опит да зърна върха на сградата горе, но успявам да видя единствено небе.
– Обзалагам се с теб, че ще е някой от моите родени Безстрашни – казва Лорън.
– Винаги е от тях. Няма смисъл от облог.
Те имат нечестно преимущество – обикновено са наясно какво има долу, въпреки че максимално се опитваме да опазим тази информация от тях, като използваме този вход единствено в Деня на Изборната церемония, но Безстрашните са си любопитни по природа и изучават лагера, когато си мислят, че никой не гледа. Освен това те израстват, развивайки в себе си желанието да правят дръзки ходове, да предприемат драстични действия, да се отдават напълно на всяко нещо, с което решат да се захванат. Трябва да си доста странен трансфер, за да знаеш как да правиш това, без да си бил научен.
И тогава я виждам.
Във въздуха се носи не черната ивица, която очаквах, а сива. Чувам удара, мрежата се опъва около метала, който я задържа, и се задвижва, за да я залюлее. За секунда просто зяпам изумен от познатия вид на дрехите, с които е облечена. След това протягам ръце, за да успее да се хване.
Пръстите ù докосват моите и я издърпвам. Когато се препъва, я задържам, за да запази равновесие. Тя е малка и слаба – изглежда крехка, сякаш сблъсъкът с мрежата е трябвало да я строши. Очите ù са големи и светлосини.
– Благодаря – казва тя. Може и да изглежда крехка, но гласът ù е стабилен.
– Направо не е за вярване – обажда се Лорън с далеч по-голяма доза от типичното за Безстрашните перчене. – Някаква от Дървените да скочи първа. Нечувано.
Права е. Нечувано е. Също както е нечувано Дървен да се присъедини към Безстрашните. Миналата година нямаше трансфери от Аскетите. А преди това за доста дълъг период от време бях единствено аз.
– Явно е имала причина да се откаже от тях, Лорън – отговарям, като се чувствам отдалечен от момента и от собственото си тяло. Съвземам се и се обръщам към послушника. – Как ти е името?
– Ъ-ъ-ъ... – Тя се колебае и за един кратък и странен миг имам чувството, че я познавам. Не от времето си сред Аскетите, не от училище, а на по-дълбоко ниво, от начина, по който очите и устните ù търсят име и не са доволни от тези, които откриват, точно както и аз не бях. Моят инструктор ме спаси от старата ми идентичност. Трябва да сторя същото за това момиче.
– Хубаво го обмисли – казвам ù и се усмихвам леко. – Няма да можеш да избираш втори път.