ФОР

– Трис – отговаря тя и, изглежда, вече е сигурна.

– Трис – повтаря Лорън. – Съобщи го, Фор!

Тя е мой послушник все пак, трансферът от Аскетите.

Поглеждам през рамо към тълпата членове на Безстрашните, които са се събрали, за да наблюдават скока на послушниците, и обявявам:

– Първият скочил – Трис!

По този начин ще я запомнят не със сивото, което е облякла, а с първата ù проява на храброст. Или на лудост. Понякога е едно и също.

Всички я поздравяват и звукът изпълва пещерата, докато следващият послушник се приземява в мрежата със смразяващ кръвта писък. Момиче, облечено в черното и бялото на Прямите. Този път Лорън е тази, която трябва да се протегне в мрежата и да ù помогне. Опирам ръка в гърба на Трис, за да я насоча към стълбите, в случай че все още не е толкова стабилна, колкото изглежда. Преди да направи първата крачка, ù казвам:

– Добре дошла сред Безстрашните, Трис!

„ВНИМАВАЙ, ТРИС!“

Един Аскет, петима Прями, двама Ерудити. Това са моите послушници.

Казвали са ми, че обичайно Безстрашните и Прямите имаме равностойно голяма размяна на трансфери – губим толкова, колкото и получаваме. Смятам за своя задача да прекарам тези осем послушници поне през първата степен, без да отпаднат. Миналата година, когато Макс и Ерик настояха за отпаданията, се борих с тях толкова, колкото се осмелих. Но, изглежда, това положение ще остане, и то все в името на Безстрашните, които Макс и Ерик искат да създадат – каста на безсмислена бруталност.

Но аз възнамерявам да напусна Безстрашните в мига, в който разбера какво са намислили Макс и Джанийн, и ако това е по средата на инициацията – толкова по-добре.

След като всички родени Безстрашни – Юрая, Лин и Марлийн включително – са вече с нас, тръгвам по коридора, като им махвам с ръка да ме последват.

– Тук се разделяме – казва Лорън, когато стигаме до вратите. – Послушниците, родени Безстрашни, идват с мен. Предполагам, не се нуждаете от обиколка из мястото.

Усмихва се и послушниците тръгват след нея по коридора, който подминава Ямата и ги води право в столовата. Наблюдавам ги как си тръгват и щом вече не са тук, изправям рамене. Миналата година научих, че ако искам да ги накарам да ме вземат на сериозно, трябва да бъда суров с тях от самото начало. Нямам естествения чар на Амар, който печелеше верността на хората само с усмивка или шега, затова се налага да компенсирам по други начини.

– През повечето време работя в контролния център, но през следващите няколко седмици ще бъда ваш инструктор – казвам. – Името ми е Фор.

Едно момиче от Прямите, високо, с тъмна кожа и енергичен глас, проговаря:

– Фор? Като числото четири ли?

Усещам началото на неподчинението. Хората, които не знаят какво означава името ми, често ми се присмиват, а аз не обичам да го правят, особено пък група едва извършили своя избор послушници, които нямат представа в какво са се забъркали.

– Да – отвръщам раздразнено. – Проблем ли има?

– Не – казва момичето.

– Хубаво. Сега отиваме в Ямата, която някой ден ще се научите да обичате. Тя...

Прямото момиче ме прекъсва отново.

– Ямата ли? Подходящо име.

Залива ме вълна на раздразнение и тръгвам към нея, без дори да се замисля. Не мога да си имам работа с някого, който пуска шеги за всяко нещо, което кажа, особено още в самото начало на инициацията, когато поведението на всички е податливо на внушения. Трябва да им покажа, че не съм някого, с когото искат да си имат неприятности, и е нужно да го сторя още сега.

Навеждам се близо до нея и се взирам в лицето ù няколко секунди, докато усмивката ù не помръква.

– Как е твоето име? – питам я с тих глас.

– Кристина – отговаря тя.

– Виж какво, Кристина, ако исках да си имам работа с устатите многознайковци от Прямите, щях да се присъединя към тяхната каста – казвам ù. – Първият урок, който ще научиш от мен, е да си държиш езика зад зъбите. Ясен ли съм?

Тя кимва. Извръщам се със сърце, пулсиращо в ушите ми. Мисля си, че това подейства, но не мога да бъда сигурен, докато инициацията не започне наистина.

Изблъсквам двойните врати, които ни въвеждат в Ямата, и за момент я виждам по начина, по който я съзрях за първи път – невъзможно голямо място, кипящо от живот и енергия. Пулсиращата вода в Бездната, разбиваща се в скалите, ехото от разговори навсякъде. През повечето време я избягвам, защото е пренаселена, но днес я обичам. Не мога да се сдържа.

– Ако ме последвате – казвам, – ще ви покажа Бездната.

+ + +

Трансферът от Аскетите сяда на моята маса. За момент се зачудвам дали не знае кой съм, или пък по някакъв начин е привлечена от мен заради невидимата магнетична сила между Дървените, от която не съм успял да се освободя. Но тя не ме поглежда като познат човек. И не знае какво е хамбургер.

– Никога досега ли не си яла хамбургер? – пита Кристина. Недоверчиво. Прямите са такива, изумяват се, че не всички живеят като тях. Това е една от причините да не ги харесвам. Сякаш за тях останалата част от света не съществува, докато за Аскетите съществува единствено тя, изпълнена с нужди.