ФОР

Докосвам устните ù със своите. Очите ни се срещат, усмихвам ù се и я целувам отново, този път по-уверено.

Това не е достатъчно. Придърпвам я към себе си и пак я целувам. Тя също ме обвива с ръце и това все още не е достатъчно, но как би могло да бъде?

+ + +

Изпращам я до спалното помещение на трансферите с все още влажни от пръските на водата обувки. Тя ми се усмихва, докато преминава през прага. Насочвам се към апартамента си, но не отнема много време замаяното облекчение отново да отстъпи място на безпокойството. Някъде между момента, в който гледах как онзи колан се усуква около ръката ù в зоната ми на страха, и момента, в който ù казах, че себеотрицанието и храбростта често са едно и също нещо, взех решение.

Завивам зад следващия ъгъл, но не в посока на апартамента си, а в посока на стълбището, което води навън, точно покрай дома на Макс. Близо до неговата врата забавям ход, разтревожен, че стъпките ми са твърде шумни и ще го събудят.

Когато стигам върха на стълбите, сърцето ми препуска бясно. Точно в момента преминава влак и сребърната му стена улавя лунната светлина. Тръгвам под релсите в посока сектора на Аскетите.

+ + +

Трис дойде от Аскетите – част от присъщата ù сила идва от тях, всеки път, когато я призове, за да защити тези, които са по-слаби от нея. Не мога да спра да мисля за онези мъже и жени, които са като нея и които ще паднат под оръжията на Ерудитите и Безстрашните. Те може и да са ме лъгали, а аз – да съм им изневерил, избирайки новата си каста, на която може би пък изневерявам сега, но не желая да изневеря и на себе си. Защото аз, независимо част от коя каста съм, знам как да постъпя правилно.

Секторът на Аскетите е толкова чист – няма и боклуче по улиците, по тротоарите или по ливадите. Еднаквите сиви сгради са олющени на места – отдадените на себеотрицание хора не са ги ремонтирали, понеже секторът на безкастовите се нуждае отчаяно от материалите, но е чисто и това не се забелязва веднага. Улиците напомнят на лабиринт, но не съм отсъствал достатъчно дълго, че да забравя пътя към къщата на Маркъс.

Мисля си, че е странно колко бързо тя стана неговата къща вместо моята.

Може би не бива да му казвам – мога да уведомя някой друг от лидерите на Аскетите, но той е най-влиятелният, а и част от него все още е моят баща, който се опита да ме защити, защото съм Дивергент. Старая се да си припомня прилива на сила, който изпитах в зоната си на страха, когато Трис ми показа, че той е просто човек, а не чудовище... и че мога да му се опълча. Но сега тя не е с мен и се чувствам крехък, сякаш съм направен от хартия.

Вървя към къщата, а краката ми са сковани, като че нямат стави. Не чукам – не искам да събудя никой друг. Бръквам под изтривалката, вадя резервния ключ и си отварям входната врата.

Късно е, но лампата в кухнята все още е включена. В момента, в който влизам, той вече е станал и мога да го видя. Кухненската маса зад него е покрита с документи. Без обувки е – те са с развързани връзки върху килима в хола, – а очите му са помръкнали също като в кошмарите ми.

– Какво правиш тук? – Той ме оглежда от главата до петите. Чудя се какво толкова гледа, докато не си спомням, че нося черните дрехи на Безстрашните, както и характерните за тях тежки ботуши, а на врата ми има татуировка. Той се приближава малко и забелязвам, че съм висок колкото него и по-силен откогато и да било.

Никога от тук нататък не би могъл да ме победи.

– Вече не си добре дошъл в тази къща – заявява той.

– Аз... – Изправям се повече, но не защото той мрази лошата стойка. – Не ми пука! – Казвам и веждите му подскачат нагоре, като че съм го изненадал.

А може би наистина съм го направил.

– Дойдох да те предупредя – продължавам. – Открих нещо. Планове за атака. Макс и Джанийн ще нападнат Аскетите.

Той ме наблюдава за секунда, сякаш ме преценява, а после изражението му преминава в подигравателна усмивка.

– Макс и Джанийн ще нападнат – казва той. – Само двамата, въоръжени с малко симулационни инжекции? – Присвива очи. – Макс ли те изпрати тук? Станал ли си вече негов Безстрашен лакей? Какво, иска да ме стресне ли?

– Не ставай глупав. – Никога не бих му казал подобни думи, докато живеех в тази къща, но двете години съзнателно прихващане на речта на Безстрашните ги карат да излязат от устата ми по естествен начин. – Ако си подозрителен към Макс, си има причина и аз ти казвам, че тя е сериозна. В опасност си – всички вие сте в опасност.

– Осмеляваш се да дойдеш в къщата ми, след като предаде своята каста – отговаря той с нисък глас, – след като предаде своето семейство... и да ме обиждаш? – Поклаща глава. – Отказвам да бъда заплашван, за да правя това, което Джанийн и Макс искат от мен. И определено отказвам да бъда заплашван от собствения си син.

– Знаеш ли какво? – казвам. – Забрави. Трябваше да ида някъде другаде.

Насочвам се към вратата.

– Не смей да ми обръщаш гръб!

Сграбчва ме за ръката, хватката му е здрава. Поглеждам към нея и за миг се замайвам, сякаш съм напуснал тялото си и вече се отделям от момента, за да мога да го преживея.