ФОР

Отново тръгвам да се катеря покрай Ямата, а стомахът ми кипи. Стигам до фоайето, когато градските светлини наоколо започват да гаснат. Чувам стъпките ù по стълбите. Последвала ме е.

– Така и така си вече тук – казвам, все едно това се е получило случайно, което е нелепо, – може да влезеш вътре с мен.

– В зоната на страха ли?

– Да.

– Редно ли е да го правя?

– Серумът те свързва с програмата. Именно програмата определя през чия зона да те прекара. В момента е настроена за моята.

– Ще ми разрешиш ли да видя това?

Не мога да погледна към нея.

– Защо иначе да влизам вътре? – Стомахът ми ме заболява дори по-силно. – Искам да ти покажа нещо.

Отварям кутията и вадя първата спринцовка. Тя накланя глава и аз ù инжектирам серума, както винаги преди симулациите на страха. Но вместо да си инжектирам съдържанието на другата спринцовка, подавам на Трис кутията. Все пак това трябва да бъде моят начин да я изведа на среща.

– Никога досега не съм го правила – казва тя.

– Точно тук – посочвам ù мястото. Тя потреперва леко, когато забива иглата. Болката ми е позната и вече не ме притеснява. Вършил съм го твърде много пъти. Наблюдавам лицето ù. Няма връщане назад, няма връщане назад. Време е да проверим какво представляваме и двамата.

Хваща ме за ръката или аз я хващам за ръката и заедно влизаме в зоната на страха.

– Да видим дали ще разбереш защо ми викат Фор.

Симулацията започва.

Стаята се разтваря в широко и синьо небе и вече сме на покрива на сградата, обградени от блестящия на слънцето град. За момент е красиво, преди вятърът да задуха силно и безмилостно. Обгръщам раменете ù с ръка, защото знам, че на това място тя е по-стабилна от мен.

Затруднявам се да дишам, което тук е нормално за мен. Приливът на въздуха ме задушава, а височината ме кара да искам да се свия на топка и да се скрия.

– Сега трябва да скоча, нали? – казва тя и ми напомня, че не мога да се свия на топка и да се скрия. Трябва да се изправя срещу това сега.

Кимвам.

– На „три“, става ли?

Отново кимвам. Трябва просто да я следвам, това е всичко, което е необходимо да направя.

Преброява до три и когато се втурва напред, ме повлича със себе си. Сякаш тя е лодка, а аз съм котвата, която дърпа и двама ни надолу. Падаме и аз се боря с това усещане, ужасът крещи във всеки мой нерв, а после се оказвам на земята, притиснал ръка към гърдите си.

Трис ми помага да се изправя на крака.

– Какво е следващото?

Искам да ù кажа, че това не е игра. Че страховете ми не са вълнуващи приключения, през които тя трябва да премине. Но вероятно изобщо няма предвид подобно нещо.

– Това е...

Стените се появяват от нищото и удрят и двама ни в гръб, едновременно от двете посоки. Притискат ни по-близо един до друг, отколкото сме били някога.

– Тясно пространство – довършвам. По-лошо е от обикновено, защото тя е тук и диша половината въздух. Изръмжавам и се изгърбвам над нея. Мразя да съм тук. Мразя да съм тук.

– Ей! – обажда се тя. – Всичко е наред. Тук...

Придърпва ръката ми към себе си. Винаги съм си мислел, че е съвсем кльощава, без абсолютно нищо излишно по нея. Но талията ù е мека.

– За първи път се радвам, че съм толкова дребна – казва тя.

– Ммм-хм.

Тя ми говори как да се измъкнем. За стратегията в зоната на страха. След което издърпва долу и двама ни, за да смали кутията още повече, а после притиска гръб в гърдите ми и вече я обгръщам напълно.

– О, така е още по-зле – казвам, защото, когато нервността ми от това, че съм в кутията, се комбинира с нервността ми, че докосвам Трис, спирам да съм способен да мисля логично. – Това определено е...

– Шт! Прегърни ме.

Обвивам ръце около кръста ù и скривам лице в рамото ù. Ухае на сапуна на Безстрашните... сладко като ябълка.

Забравям къде се намирам.

Тя отново ми говори за зоната на страха и аз я слушам, но съм по-съсредоточен върху усещането за нея.

– Опитай се да забравиш къде се намираме – завършва тя.

– Да – раздвижвам устни край ухото ù, като се стремя да продължа да се разсейвам от страха, но освен това усещам, че не съм единственият, който се разсейва. – Това е лесно, нали?

– Знаеш ли, на повечето момчета би им харесало да са затворени натясно с някое момиче.

– Не и тия, които страдат от клаустрофобия, Трис!

– Добре де, добре. – Тя направлява ръката ми към сърцето си, точно под ключицата ù. Мога да мисля само за това какво искам и внезапно то не е да изляза от кутията. – Почувствай пулса ми. Усещаш ли го?

– Да.

– Чувстваш ли колко е равномерен?

Усмихвам се в рамото ù.

– Бърз е.

– Да, така е, но това няма нищо общо с кутията. – Естествено, че няма. – Всеки път, когато си поема дъх, дишай заедно с мен. Концентрирай се върху това.

Дишаме заедно, отново и отново.

– Защо не ми разкажеш откъде идва този страх? Може пък, като говорим за него, това да ни помогне... някак.

Имам усещането, че страхът вече трябваше да е отстъпил, но това, което тя прави, ме задържа на същото ниво на висока тревога, което не му позволява да се оттегли напълно. Опитвам се да се концентрирам върху мисълта откъде идва кутията.