ФОР

– Ерик може и да не го е грижа, че нападаш другите послушници – продължава Зийк, – но нас ни е грижа, а доста от Безстрашните са също като нас. Хора, които не смятат, че е редно да посягаш на другите от кастата си. Хора, които се вслушват в мълвата и я разпространяват светкавично. Няма да ни отнеме много време да им кажем що за червей си, нито пък на тях ще им коства кой знае какво, за да ти направят живота много, много сложен. Виждаш ли... сред Безстрашните, като ти лепнат една репутация, повечето са склонни да се придържат към нея.

– Ще започнем с всичките ти потенциални работодатели – казва Шона. – Началниците в контролния център са грижа на Зийк, аз пък ще поема шефовете на оградата. Тори познава всички в Ямата. Фор, ти си приятел с нея, нали?

– Да, така е. – Приближавам се до Питър и накланям глава настрани. – Ти може и да си способен да причиняваш болка, послушнико, но ние сме способни да превърнем живота ти в ад.

Шона маха ножа си от окото на Питър.

– Помисли си за това.

Зийк пуска блузата му и я приглажда все така усмихнат. По някакъв начин комбинацията от неговата лъчезарност и свирепостта на Шона е достатъчно странна, че да стане плашеща. Зийк помахва на Питър с ръка и тримата излизаме от стаята.

– Ти искаш при всички положения да говорим с хората, нали? – пита ме той.

– О, да – кимвам. – Непременно. И то не само за Питър, но и за Дрю и Ал.

– Ако той оцелее след инициацията, най-случайно ще го спъна и ще падне право в Бездната – казва Зийк с обнадежден глас и прави жест надолу с ръка.

+ + +

На следващата сутрин около Бездната са се струпали хора и всички са тихи и неподвижни въпреки привлекателната миризма на закуска, идваща от столовата. Не ми е нужно да питам за какво са се събрали.

Казвали са ми, че това се случва почти всяка година. Смърт. Внезапна, ужасна и напразна, също като тази на Амар. Тяло, изтеглено от Бездната като риба на въдичарска кука. Обикновено някой младеж, паднал случайно при изпълнението на безразсъдна каскада. Или пък съзнателно – нечий изтерзан ум, допълнително съсипан от мрака, напрежението и болката сред Безстрашните.

Не знам какво да изпитвам при тази повтаряща се смърт. Може би вина, че самият аз не съм съзрял болката. Или тъга, че някои хора не могат да намерят друг път за спасение.

Чувам името на загиналия, изречено някъде пред мен, и двете емоции ме поразяват едновременно.

Ал. Ал. Ал.

Мой послушник – той е моя отговорност и аз се провалих, защото бях твърде зает да се опитвам да заловя Макс и Джанийн, да обвинявам Ерик за всичко и да се тревожа за колебанията си относно предупреждаването на Аскетите. Всъщност не – истинската причина е, че се дистанцирах от послушниците, за да предпазя себе си. Сторих го именно когато трябваше да ги вадя от най-тъмните кътчета наоколо и да им показвам по-светлите – смеха с приятелите на скалите около Бездната, среднощните игри на „Осмели се“, морето от прегръдки след обявяването на класирането. Ето тези неща трябваше да им покажа – дори и да не му бяха помогнали, трябваше поне да опитам.

Сигурен съм за едно нещо: когато тази инициация приключи, на Ерик няма да му е никак трудно да ме отстрани от инструкторското място. Вече съм си отишъл.

+ + +

Ал. Ал. Ал.

Защо при Безстрашните всички мъртъвци стават герои? Защо имаме нужда да ги правим такива? Може би те са единствените, които можем да открием в една каста с покварени лидери, състезаващи се послушници и цинични инструктори. Мъртъвците могат да станат наши герои, защото няма опасност да ни разочароват по-късно, с времето образът им само ще се подобрява, докато забравяме все повече и повече за тях.

Ал беше несигурен и чувствителен, след това стана ревнив и жесток, а накрая си отиде. По-меки хора от Ал са оцелявали и по-сурови хора от него са умирали и за нищо от това няма обяснение.

Но Трис има нужда от такова, жадува за такова, виждам този копнеж, изписан на лицето ù. Или пък гняв. Или и двете. Не мога да си представя какво е да харесваш някого, после да го мразиш, а накрая той да си отиде, преди да успееш да осмислиш някое от тези чувства. Тръгвам след Трис, встрани от крещящите Безстрашни, защото съм достатъчно нахален да си въобразя, че мога да я накарам да се почувства по-добре.

– Трис? – казвам.

– Какво правиш тук? – пита ме тя огорчено. – Не трябва ли да отдаваш последна почит?

– Ами ти? – приближавам я.

– Не можеш да отдаваш почит на някого, когато не изпитваш към него подобно нещо. – Изненадан съм, че е способна да бъде толкова студена. Трис невинаги е мила, но рядко е високомерна по какъвто и да било повод. Отнема ù само секунда да поклати глава. – Не исках това да кажа.

– Аха, ясно.

– Това е пълен абсурд – разпалва се тя. – Ал се е хвърлил в Бездната, а Ерик обявява това за храброст?! Същият този Ерик, който те накара да мяташ ножове по Ал! – Лицето ù се изкривява. – Той не беше храбър! Ал беше депресиран и страхлив човек и за малко не ме уби! На това ли се отдава почит тук?