ФОР

Един от нападателите се обръща, забелязва ме и побягва в обратната посока. Когато се приближавам, виждам как следващият вдига във въздуха мишената си и я провесва над Бездната.

– Хей! – изкрещявам.

Зървам руса коса, но не мога да различа нищо друго. Спускам се върху друг от нападателите – разпознавам Дрю по оранжево-червения цвят на косата – и го блъсвам в парапета. Удрям го по лицето веднъж, после втори и трети път, той се свлича в несвяст и го изритвам, без да мисля, не съм в състояние да мисля.

– Фор. – Гласът ù е тих и неравен и е единственото нещо, способно да ме достигне в този момент. Тя се държи за парапета и виси над Бездната като парченце стръв на куката на въдица. Другият, последният нападател, е изчезнал.

Дотичвам до нея, хващам я за раменете и я издърпвам и притискам към себе си. Тя заравя лице в рамото ми и сграбчва ризата ми с пръсти.

Дрю е в безсъзнание на земята и го чувам да ръмжи, докато я отнасям – но не в болницата, където другите ù преследвачи ще я потърсят, а в моя апартамент. Изблъсквам вратата, влизам и я полагам върху леглото. Прокарвам пръсти през носа и скулите ù, за да проверя за счупвания, после се навеждам и се заслушвам в пулса и дишането ù. Всичко ми се вижда нормално, стабилно. Дори цицината на главата ù не изглежда нещо особено, въпреки че е подута. Няма сериозни наранявания, но можеше и да има.

Когато се отдръпвам от нея, ръцете ми треперят. Не е сериозно ранена, но Дрю вероятно е. Дори не знам колко пъти го ударих, преди тя най-сетне да изрече името ми и да ме пробуди. И останалата част от тялото ми започва да трепери, но се уверявам, че под главата ù има възглавница, и излизам от апартамента, за да се върна при парапета край Бездната. По пътя се мъча да си припомня последните минути и да се сетя колко пъти ударих Дрю, а също и колко силно, но цялото нещо е изгубено в шеметния пристъп на гняв.

Чудя се дали и за него е било така – мисля си, докато си спомням дивия и безумен поглед в очите на Маркъс всеки път, когато се разгневеше.

Когато стигам до парапета, Дрю все още е там и лежи в странно смачкана поза. Хващам го за раменете и наполовина го нося, наполовина го влача към болницата.

+ + +

Когато се връщам в апартамента си, моментално влизам в банята, за да измия кръвта от ръцете си – няколко от кокалчетата ми са ожулени и разранени от сблъсъка с лицето на Дрю. Щом той беше там, другият нападател би трябвало да е бил Питър, но тогава кой беше третият? Не и Моли – силуетът беше твърде висок и едър. Всъщност има само един послушник с тези размери.

Ал.

Проверявам отражението си, сякаш има риск да видя нещо от Маркъс да ме гледа от огледалото. Устната ми е разцепена – дали Дрю не ми е отвърнал в някой момент? Няма значение, че не си спомням. Единственото, което е важно, е дали Трис диша.

Задържам ръцете си под хладната вода, докато не потича чиста, после ги подсушавам с кърпата и отивам до хладилника за плик с лед. Когато ù го донасям, осъзнавам, че е будна.

– Ръцете ти – изрича тя и това са смешни думи, толкова е глупаво да се тревожи за моите ръце, при положение че току-що е висяла над Бездната, държана за гърлото.

– Ръцете ми – отвръщам раздразнено – не са твоя грижа.

Надвесвам се над нея и пъхам плика с лед под главата ù, на мястото, където по-рано намерих онази цицина. Тя вдига ръка и леко докосва устната ми с връхчетата на пръстите си.

Никога не съм предполагал, че е възможно да усетиш нечий допир по този начин – като енергиен тласък. Пръстите ù са меки, любопитни.

– Трис – казвам, – аз съм добре.

– Как се озова там?

– Връщах се от контролния център. Чух писък.

– Какво им направи?

– Оставих Дрю в лазарета преди половин час. Питър и Ал избягаха. Дрю се кълне, че искали само да те сплашат. Поне предполагам, че това се опитваше да каже.

– Много ли е зле?

– Ще оживее. Но не мога да кажа в какво състояние ще бъде след това – изтърсвам.

Не трябва да ù позволявам да вижда тази ми страна, страната, която изпитва диво удоволствие от болката на Дрю. Не трябва изобщо да притежавам такава страна.

Тя се протяга и стиска ръката ми.

– Хубаво – казва.

Поглеждам я. Очевидно и тя има такава страна. Видях начина, по който гледаше, докато биеше Моли – сякаш ще продължи, независимо дали опонентката ù е в съзнание, или не. Може би двамата си приличаме.

Лицето ù се изкривява и тя започва да плаче. Обикновено когато някой започне да плаче пред мен, се чувствам притиснат, сякаш трябва да се спася от компанията му, за да мога да дишам. С нея не се чувствам така. Не се тревожа, че тя очаква твърде много от мен или че изобщо има нужда от нещо от мен. Надвесвам се над нея, за да сме на едно ниво, и за момент я наблюдавам внимателно. След това докосвам бузата ù и леко натискам оформящите се синини. Прокарвам палец по скулата ù. Кожата ù е топла.

Не мога да опиша с думи точно как изглежда, но дори и в момента, с лице, подуто и оцветено на места, в нея има нещо поразяващо, нещо, което не съм виждал досега.