ФОР

– Нямам възпираща ме привързаност към някогашната ми каста. Не искам те или членовете на която и да е друга каста да контролират повече града и хората в него – заявява Евелин. – Ако някой иска да извади враговете ми от строя вместо мен, ще го оставя да го направи.

– Не мога да повярвам – казвам. – Не всички там са Маркъс, Евелин. Те са беззащитни.

– Мислиш си, че са невинни – отговаря тя. – Не ги познаваш. А аз ги познавам. Виждала съм какви са в действителност. – Гласът ù е нисък, гърлен. – Как си мислиш, че баща ти успя да те лъже за мен през всичките тези години? Те знаеха, че не съм бременна, че никой не е викал лекар, че е нямало тяло. Но въпреки всичко ти казаха, че съм мъртва, нали?

Досега не се бях замислял. Нямало е тяло. Никакво тяло, но въпреки това всички онези хора седяха в къщата на баща ми през онази ужасна сутрин и на онова ужасно погребение следващата вечер. Преструваха се заради мен и заради останалата част от общността на Аскетите и с мълчанието си казваха: Никой никога не ни напуска. Защо би го сторил?

Не би трябвало да съм толкова изненадан, че бившата ми каста е пълна с лъжци, но предполагам, че в мен все още има остатъци детинска наивност.

Вече не.

– Помисли за това – продължава Евелин. – Дали всички онези хора – типът хора, които биха казали на едно дете, че майка му е мъртва, само и само да избегнат унижението, – са наистина тези, на които искаш да помогнеш? Или всъщност искаш да помогнеш да бъдат отстранени от властта?

Мислех си, че знам. Онези невинни Аскети, с постоянната им служба в името на другите и почтителните им кимания... те имат нужда да бъдат спасени.

Но онези лъжци, които ми причиниха скръб, които ме изоставиха сам с мъжа, който ме нараняваше – те трябва ли да бъдат спасявани?

Не мога да гледам към нея, не мога да ù отговоря. Чакам влакът да достигне перон и скачам, без да погледна назад.

+ + +

– Не го приемай погрешно, но изглеждаш ужасно.

Шона потъва в стола до моя и си слага таблата на масата. Имам чувството, че вчерашният ми разговор с майка ми е бил внезапен оглушителен шум и сега всеки друг звук е притъпен. Винаги съм бил наясно, че баща ми е жесток. Но съм смятал, че другите Аскети са невинни – дълбоко в себе си се мислех за слаб, задето ги напуснах. За предател на собствените си ценности.

Сега ми изглежда, че каквото и да реша, ще предам някого. Ако предупредя Аскетите за плановете за атака, които намерих в компютъра на Макс, ще предам Безстрашните. Ако не ги предупредя, ще предам бившата си каста повторно, но този път по много по-ужасен начин. Нямам избор, освен да взема решение, а от мисълта за това ми прилошава.

Преминах през днешния ден по единствения известен ми начин – станах и отидох на работа. Показах класирането, което се превърна в повод за известни спорове – от едната страна аз, защитаващ даването на допълнителни точки за подобрение, а от другата Ерик, настояващ за постоянство в оценяването. Отидох да ям и се понесох по течението, повтаряйки обичайните си действия, без да се замислям.

– Смяташ ли да ядеш нещо от това? – пита Шона, като сочи пълната ми чиния.

– Може би – вдигам рамене. Знам, че се кани да ме попита какво не е наред, затова я изпреварвам, като предварително сменям темата. – Как се справя Лин?

– Би трябвало да знаеш по-добре от мен – казва Шона. – Все пак виждаш страховете ù и всичко останало.

Резвам си малко от голямото парче месо пред себе си и започвам да го дъвча.

– Какво е усещането? – пита ме тя предпазливо, като повдига вежда към мен. – Имам предвид да виждаш всичките им страхове.

– Не мога да говоря с теб за страховете ù – отговарям. – Знаеш това.

– Това твое правило ли е, или правило на Безстрашните?

– Има ли значение?

Шона въздъхва.

– Понякога имам чувството, че изобщо не я познавам, това е.

Довършваме си яденето, без да проговорим отново. Ето това харесвам най-много у Шона – тя не изпитва необходимост да запълва празните пространства. Когато приключваме, излизаме заедно от столовата и Зийк ни вика откъм другата страна на Ямата.

– Хей! – Той увива един от пръстите си с лента. – Искате ли да идем да набием нещо?

– Да – отговаряме едновременно с Шона.

Тръгваме към тренировъчната зала, а Шона разказва на Зийк за седмицата си, прекарана на оградата.

– Преди два дни идиотът, с когото патрулирах, откачи и започна да се поти, че е видял нещо навън... Оказа се найлонова торбичка.

Зийк я прегръща през раменете, а аз прокарвам пръсти по кокалчетата си и се старая да не им заставам на пътя.

Когато приближаваме тренировъчната зала, ми се струва, че чувам гласове отвътре. Намръщен, изритвам вратата с крак. Вътре стоят Лин, Юрая, Марлийн и... Трис. Този сблъсък на световете малко ме стряска.

– Така си и знаех – шумът идва оттук – казвам.