ФОР

Обичам контролния център нощем. Само трима души следят видеопотока и помещението е тихо, с изключение на боботенето на компютрите. През прозорците виждам единствено тънкия сърп на луната – всичко друго е тъмно. Трудно е да намериш покой в лагера на Безстрашните и това е мястото, където най-често мога да го сторя.

Зийк се връща към работата си. Сядам на един компютър през няколко места от него и обръщам екрана така, че да не се вижда от другите. Логвам се с фалшивия акаунт, който регистрирах преди няколко месеца, така че никой да не може да го проследи до мен.

Веднага след това отварям огледалната програма, която ми позволява да използвам компютъра на Макс от разстояние. Отнема ù известно време да заработи, но щом го прави, е все едно седя в офиса му и използвам неговата собствена машина.

Работя бързо и методично. Той кръщава директориите си с числа, така че не знам коя какво съдържа. Повечето са списъци с членове на Безстрашните или графици на събития. Отварям ги и ги затварям в рамките на секунди.

Разглеждам файловете все по-щателно, папка по папка, и най-сетне откривам нещо странно. Списък с припаси, които обаче не съдържат храна, платове или други неща, които бих очаквал да са част от обичайния живот на Безстрашните, – а оръжия, спринцовки и нещо, означено като Серум D2.

Хрумва ми само едно нещо, което би изисквало от Безстрашните да притежават толкова много оръжия: атака. Но срещу кого?

Отново оглеждам контролния център, а ударите на сърцето ми кънтят в главата ми. Зийк играе компютърна игра, която сам си е написал. Вторият оператор се е свлякъл на една страна и очите му са полузатворени. Третият лениво бърка със сламка водата в чашата си и зяпа през прозорците. Никой не ми обръща внимание.

Продължавам да отварям файлове. След няколко пропилени опита откривам карта. Означена е основно с отделни букви и цифри, затова в първия момент не разбирам на какво е.

Отварям карта на града от базата данни на Безстрашните, за да направя сравнение. Облягам се назад, щом осъзнавам върху кои улици е съсредоточена картата на Макс.

Секторът на Аскетите.

Атаката ще бъде срещу Аскетите.

+ + +

Разбира се, това трябваше да ми е станало ясно още от пръв поглед. Кого другиго Макс и Джанийн биха се занимавали да атакуват? Вендетата им винаги е била срещу Аскетите. Трябваше да съм го осъзнал още когато Ерудитите разпространиха историята за баща ми – чудовищния съпруг и родител. Единственото вярно нещо, което някога са писали, поне доколкото аз мога да преценя.

Зийк ме побутва с крак.

– Смяната свърши. Време за сън?

– Не – казвам. – Имам нужда от питие.

Той видимо се ококорва. Не всяка вечер решавам да зарежа своето стерилно уединено съществуване в името на малко Безстрашно глезене.

– Аз съм твоят човек за целта – заявява той.

Излизам от програмата, от акаунта си, от всичко. Опитвам се да загърбя и информацията за предстоящото нападение над Аскетите, докато не измисля какво да направя по въпроса, но това знание ме преследва по пътя към асансьора, през фоайето и надолу към дъното на Ямата.

+ + +

Излизам от симулацията с тежест в стомаха. Освобождавам се от жиците и се изправям. Трис все още се възстановява от чувството, че се дави, тръска ръце и диша дълбоко. Наблюдавам я за момент и се чудя как да кажа това, което трябва.

– Какво? – пита тя.

– Как успя да го направиш?

– Кое?

– Да счупиш стъклото.

– Представа нямам.

Кимвам и ù подавам ръка. Изправя се без проблеми, но избягва очите ми. Проверявам ъглите на стаята за камери. Има една на мястото, на което очаквам – точно срещу нас. Хващам Трис за лакътя и я извеждам от стаята, водя я някъде, където знам, че няма да бъдем следени – на мястото между две точки на наблюдение.

– Какво? – пита тя раздразнено.

– Ти си от Дивергентите – отговарям. Днес не съм особено любезен към нея. Снощи я видях заедно с приятелите ù при Бездната и липсата на преценка – или трезвеност – ме тласна да ù кажа, че е много хубава. Оттогава се безпокоя, че съм стигнал твърде далеч. А в момента се безпокоя дори повече, но по други причини.

Тя счупи стъклото. Тя е Дивергент. Тя е в опасност.

Тя се отпуска, опира се на стената и придобива почти убедителен небрежен вид.

– Какво е това Дивергенти?

– Не се прави на глупачка – пресичам я. – Още миналия път заподозрях нещо, но сега вече е очевидно. Ти манипулираш симулацията; ти си Дивергент. Ще залича данните. Ако не искаш да свършиш на дъното на Бездната обаче, трябва да измислиш как да го прикриваш по време на симулациите! А сега моля да ме извиниш.

Връщам се в стаята за симулации и затварям вратата зад гърба си. Съвсем лесно изтривам записа – няколко команди и готово, няма го. Проверявам повторно папката ù, за да се уверя, че единствените данни вътре са от първата ù симулация. Трябва да измисля начин да обясня къде е отишла информацията от тази. Нуждая се от добра лъжа, такава, на каквато Макс и Ерик наистина биха повярвали.

Бързо вадя джобното си ножче и разцепвам с него панелите, които покриват дънната платка на компютъра. После отивам до чешмичката в коридора и напълвам устата си с вода.