ФОР

– Не беше „какво“, а „кой“ – отговарям и си мисля, че можех просто да ù кажа първото си препятствие от своята зона на страха, страха от височини, макар и тя да не ме попита точно това. Но когато съм около нея, не мога да контролирам думите си по начина, по който го правя около другите хора. Изричам неясни неща, защото само така мога да се спра да не издам нещо, докато умът ми е завладян от усещането за тялото ù. – Но това не е важно сега.

– Успя ли вече да преодолееш този страх?

– Още не. – Стигнали сме вратата на спалното помещение. Пътят до тук никога не е бил толкова кратък. Пъхам ръце в джобовете си, за да не сторя отново нещо по-глупаво с тях. – Може и никога да не успея.

– Значи, страховете така и не изчезват.

– Понякога наистина си отиват. Друг път нови идват на тяхно място. Но целта не е да премахнеш всичките си страхове. Това е непостижимо. Въпросът е да се научиш да контролираш страха си и да се освободиш от него, ето това е смисълът.

Тя кимва. Не знам по каква причина е дошла сред нас, но ако трябва да направя предположение, избрала е Безстрашните заради свободата тук. Аскетите щяха да задушат искрата у нея, докато не угасне. Безстрашните, въпреки всичките им недостатъци, са разпалили тази искра до огън.

– Така или иначе – казвам, – твоите реални страхове рядко съвпадат с онова, което се появява по време на симулацията.

– Какво искаш да кажеш?

– Наистина ли се страхуваш от врани? – усмихвам се. – Случвало ли се е, като видиш някоя от тях, да хукнеш с писъци?

– Не, май не.

Тя се приближава към мен. Чувствах се по-спокоен, докато между нас имаше по-голямо разстояние. Приближава се дори повече, мисля си само как да я докосна и устата ми пресъхва. Никога не си мисля по този начин за хората, за момичетата.

– Е, тогава от какво наистина ме е страх? – пита ме.

– Не знам – отговарям ù. – Това само ти можеш да кажеш.

– Не предполагах, че ще бъде толкова трудно да стана една от Безстрашните.

Благодарен съм, че вече има нещо друго, за което да мисля, нещо различно от това как да прокарам ръка по гърба ù.

– Доколкото знам, невинаги е било така. Говоря за това да станеш един от Безстрашните.

– Какво се е променило?

– Ръководството. Човекът, който контролира обучението, също така налага и стандартите в поведението на Безстрашните. Преди шест години Макс и останалите водачи са променили методите на обучение с цел състезателното начало да се засили. – Преди шест години бойната част била по-кратка и не включвала бой с голи ръце, а послушниците носели предпазно облекло. Основната цел била да си силен и умел, да се сприятелиш с другите послушници. Дори когато аз бях послушник, положението беше по-добро от сега. Неограничени възможности за послушниците да станат членове на кастата, както и прекратяване на боя, когато единият опонент се признае за победен. – Системата стана още по-брутална, защото според тях това щяло да изпита издръжливостта на хората ни. Но това промени приоритетите на Безстрашните като цяло. Бас ловя, че няма да се досетиш кое е новото протеже на нашите лидери.

Разбира се, че се досеща веднага.

– След като ти си бил първенецът във вашата група послушници, на кое място се класира Ерик?

– На второ.

– Значи, той е бил техният резервен вариант за ръководител. А ти си бил първият им избор.

Схватлива е. Не съм сигурен дали наистина съм бил първият им избор, но определено бях по-добрият вариант от Ерик.

– Какво те кара да мислиш така?

– Начинът, по който се държа Ерик по време на вечерята първия ден. Усещаше се някаква завист, въпреки че е постигнал всичко, към което се е стремил.

Никога не съм мислил за Ерик по този начин. Да е завиждал? За какво? Никога не съм му вземал нищо, никога не съм бил сериозна заплаха за него. Той е този, който преследваше Амар и който сега преследва мен. Но тя може би е права – може би никога не съм обръщал внимание колко разочарован е бил от факта, че при цялата си упорита работа е останал втори, и то след трансфер от Аскетите. А също и че Макс предпочиташе мен за лидерското място, след като Ерик е дошъл тук именно за него.

Тя избърсва лицето си.

– Личи ли, че съм плакала?

Въпросът ми прозвучава смешно. Сълзите ù изчезнаха почти толкова внезапно, колкото и се появиха, лицето ù отново е красиво, очите – сухи, а косата – гладка. Сякаш нищо никога не се е случвало – сякаш не е прекарала три минути завладяна от ужас. По-силна е от мен.

– Хм! – Надвесвам се по-близо до нея и на шега се преструвам, че изучавам лицето ù. Само че спира да бъде шега и вече съм толкова близо, че дъхът ни се смесва.

– Не, Трис – казвам и опитвам да използвам типичен за Безстрашните израз. – Изглеждаш силна като желязо.

Тя се усмихва леко. Същото правя и аз.

+ + +

– Хей – казва Зийк сънено, докато подпира глава на юмрука си. – Искаш ли да поемеш вместо мен? Буквално трябва да си залепя очите с тиксо, за да останат отворени.

– Съжалявам – отговарям му, – просто ми трябва компютър. Знаеш, че е само девет, нали?

Той се прозява.

– Уморявам се, когато съм толкова отегчен. Но пък смяната ми почти приключва.