ФОР

– Ами тогава... – продължава той – защо току-що те видях да идваш по онзи коридор?

Той сочи коридора на екрана ми и гърлото ми се стяга.

– Стори ми се, че забелязах нещо и отидох да проверя намясто – отговарям. – Съжалявам, просто исках да се раздвижа.

Той се взира в мен и дъвче бузата си. Не помръдвам. Не поглеждам настрани.

– Ако отново видиш нещо необичайно, следвай протокола. Докладвай на началника си, който е... да чуя кой е той?

– Ти – въздъхвам леко. Не обичам да се отнасят отвисоко с мен.

– Правилно. Виждам, че можеш да се сдържаш – додава той. – Честно, Фор, след повече от година работа тук вече не трябваше да има толкова много нередности в изпълнението на задълженията ти. Имаме много прости правила и всичко, което трябва да правиш, е да ги спазваш. Това е последното ти предупреждение. Ясно?

– Ясно. – Няколко пъти съм бил порицаван за вадене на кадри от ротацията, за да гледам срещи на Джанийн Матюс с Макс или на Макс с Ерик. Така и не получих никаква ценна информация с тези си действия, а едва не бях заловен с какво се занимавам.

– Добре. – Гласът му леко омеква. – Късмет с послушниците! И тази година ли ти се паднаха трансферите?

– Да – отговарям. – Родените Безстрашни са при Лорън.

– О, жалко. Надявах се да се запознаеш с малката ми сестра – казва Гус. – Ако бях на твое място, щях да направя нещо, за да се разведря. Тук сме си добре. Само пусни кадрите обратно в ротацията, преди да си тръгнеш.

Той се връща към компютъра си и аз спирам да стискам челюсти – дори не бях забелязал, че го правя. Лицето ми пулсира. Изключвам компютъра си и напускам контролния център. Не мога да повярвам, че и този път ми се размина.

От тук нататък с тази програма на компютъра на Макс мога да влизам във всеки един от неговите файлове, използвайки относителната уединеност на контролния център. Мога да разбера точно какво са замислили двамата с Джанийн Матюс.

+ + +

Тази нощ сънувам, че съм сам и вървя по коридорите на Империята, а те не свършват. Гледката от прозорците не се променя, високи влакови релси се вият около сградите, а слънцето е скрито зад облаци. Имам чувството, че снова от часове, и когато се събуждам внезапно, все едно не съм спал въобще.

Чувам чукане на вратата и крясък.

– Отваряй!

Това много повече прилича на кошмар в сравнение със скуката, от която току-що се измъкнах – сигурен съм, че на вратата ми са дошли Безстрашни войници, защото са открили, че съм Дивергент или че шпионирам Макс, или пък че през миналата година съм влизал в контакт с безкастовата си майка. Всички тези неща сочат: кастов предател.

Безстрашните войници идват, за да ме убият, но докато вървя към вратата, осъзнавам, че ако възнамеряваха да го сторят, нямаше да вдигнат толкова много шум в коридора. А и това е гласът на Зийк.

– Зийк – казвам, когато отварям, – какъв е проблемът? Посред нощ е.

На челото му има ивица пот и той едва диша. Явно е тичал до тук.

– Бях нощна смяна в контролния център – обяснява той. – Нещо се случи в спалното помещение на трансферите.

По някаква причина първата ми мисъл е за нея, за разширените ù очи, които се взират в мен от ъгълчетата на паметта ми.

– Какво? – питам. – На кого?

– Тръгвай и ще говорим – казва Зийк.

Обувам се, мятам си якето и поемам след него.

– Момчето от Ерудитите. Русото – пояснява той.

Налага ми се да потисна въздишката на облекчение. Не е тя. На нея нищо не се е случило.

– Уил?

– Не, другото.

– Едуард.

– Да, Едуард. Беше атакуван. Намушкан.

– Мъртъв ли е?

– Жив е. С нож в окото.

Спирам.

– В окото?

Зийк кимва.

– На кого каза?

– На нощния отговорник. Той отиде при Ерик, а Ерик заяви, че той ще се занимае.

– Естествено. – Променям курса и свивам надясно в обратната на спалното помещение на трансферите посока.

– Къде отиваш?

– Едуард е вече в болницата, нали?

Зийк кимва.

– Значи, отивам да говоря с Макс.

+ + +

Лагерът на Безстрашните не е чак толкова голям, че да не знам кой къде живее. Апартаментът на Макс е скрит дълбоко в подземните коридори, близо е до задната врата, която се отваря точно до релсите на влака навън. Насочвам се натам, като следвам сините аварийни лампи, зареждани от соларния ни генератор.

Тропам на металната врата с юмрук и събуждам Макс по същия начин, по който Зийк събуди мен. Той отваря рязко вратата само след секунди. Очите му са подивели, а краката – боси.

– Какво е станало? – пита.

– Един от послушниците ми е пронизан в окото.

– И идваш тук? Никой ли не е съобщил на Ерик?

– Съобщили са. Затова искам да говоря с теб. Нещо против да вляза?

Не изчаквам да ми отговори – профучавам покрай него и нахълтвам в хола му. Той включва осветлението и ми разкрива най-разбърканото жилище, което някога съм виждал – по масата са разпилени използвани чаши и съдове, всички възглавници на дивана са в безпорядък, а подът е покрит с прах.

– Искам инициацията отново да стане такава, каквато беше, преди Ерик да я направи по-състезателна – заявявам. – И не го искам в моята тренировъчна зала!