ФОР

На екрана ми всички изпълзяват от дупката и застават отстрани, като опират гърбове в една от сградите. Някаква тъмна фигура се устремява към ръба на покрива високо горе, притичва няколко крачки и скача. Стомахът ми се свива така, сякаш аз съм този, който пада, а фигурата изчезва под настилката. Никога няма да свикна да гледам това.

– Изглежда, че си прекарват хубаво – обажда се Гус и отново отпива от кафето си. – Е, винаги си добре дошъл на работа и извън график, но не е престъпление човек и да се забавлява, Фор.

Той излиза, а аз промърморвам:

– Казвали са ми.

Оглеждам контролния център. Почти празен е – в Деня за свиждане малко хора са задължени да работят и това обикновено са по-възрастните. Гус се е прегърбил над екрана си. Други двама са го обградили и преминават през кадрите с полуизхлузени слушалки от главите. Освен тях и мен няма никой друг.

Зареждам командата и извиквам записа, който направих преди седмица. Той е на Макс в офиса му, седнал зад компютъра си. Лидерът натиска с показалец командите и търси правилните през секундите между кликванията. Не са много Безстрашните, които умеят да пишат правилно, особено пък Макс, за когото съм чувал, че по-голямата част от времето си в кастата е прекарвал в патрулиране из сектора на безкастовите с пушка на рамо – едва ли му е минавало през ума, че някога ще му се наложи да работи на компютър. Приближавам се към екрана, за да се уверя, че цифрите, които записах по-рано, са точни. Ако е така, значи, имам паролата на акаунта на Макс върху малка бележка в джоба си.

Откакто разбрах, че той работи заедно с Джанийн Матюс, и започнах да подозирам, че двамата имат пръст в смъртта на Амар, търся начин да направя по-задълбочено разследване. Когато преди няколко дни засякох лидерът ни да си въвежда паролата, открих как да го сторя.

084628. Да, изглежда, това са правилните цифри. Отново включвам живото предаване от охранителните камери и тръгвам през различните кадри, докато открия тези от офиса на Макс и коридора пред него. Въвеждам команда, която ги вади от ротацията, така че Гус и другите да не ги виждат – ще се явяват само на моя екран. Кадрите от целия град са разпределени според количеството хора в контролния център, тъй че не гледаме едни и същи емисии. Разрешено ни е да вадим по този начин определени места от общата ротация за секунди, но само за да се вгледаме при нужда. Дано това да не ми отнеме много време. Измъквам се от стаята и се насочвам към асансьорите.

Това ниво на Империята е почти празно – няма никого, което ме улеснява да свърша нещото, което съм си наумил. Вземам асансьора до десетия етаж и се устремявам целенасочено към офиса на Макс. Забелязал съм, че когато се промъкваш, е най-добре да не ти личи, че го правиш. Потупвам флашпаметта в джоба си, докато вървя, и завивам в правилната посока.

Изритвам вратата с крак – по-рано днес, след като се уверих, че е отишъл в Ямата за подготовката на Деня за свиждане, се промъкнах тук и залепих езичето на бравата. Затварям внимателно вратата след себе си и без да включвам осветлението, се навеждам над бюрото. Не искам да местя стола и да сядам на него, не искам Макс да вижда нищо променено в тази стая, когато се върне.

Екранът ме пита за парола. Устата ми пресъхва. Вадя бележката от джоба си и я слагам на бюрото, докато препиша съдържанието ù. 084628.

Екранът се променя. Не мога да повярвам, че това сработва.

Побързай! Ако Гус разбере, че ме няма и че съм дошъл тук, не знам какво ще му кажа, какво приемливо звучащо извинение ще успея да си измисля. Включвам флашпаметта в компютъра, за да инсталирам програмата, която прехвърлих на нея по-рано. Попитах Лорън, едно от техническите лица на Безстрашните, а също и моя колежка инструктор, за програма, която ще накара един компютър да стане огледален на друг. Казах ù, че искам да си направя шега със Зийк, когато сме на работа. Тя се зарадва, че може да помогне – друго нещо, което съм забелязал, е, че Безстрашните винаги са готови за шега и никога не очакват лъжа.

Програмата е инсталирана с няколко кликвания и вече се е заровила достатъчно дълбоко в компютъра на Макс, че да не се притеснявам, че може да бъде открита. Прибирам флашпаметта и бележката обратно в джоба си и напускам офиса, без да оставям отпечатъци по стъклената врата.

Това беше лесно – мисля си, докато се насочвам обратно към асансьорите. Според часовника ми ми е отнело едва пет минути. Ако някой попита, мога да кажа, че съм бил до тоалетната.

Но когато влизам в контролния център, Гус стои пред компютъра ми и се взира в екрана.

Замръзвам. От колко време е там? Дали ме е видял как влизам в офиса на Макс?

– Фор – изрича той с гробовен глас. – Защо си изолирал тези кадри? Нямаш право да вадиш нищо от ротацията, трябва да си наясно с това.

– Аз... – Излъжи! Излъжи незабавно! – Стори ми се, че видях нещо. – Довършвам неуверено. – Разрешено ни е да вадим кадри от ротацията, ако забележим нещо необичайно.

Гус тръгва към мен.