ФОР

– Че то е очевидно – изсумтява тя. – Ами ако иска точно това – известно време да подскача от момиче на момиче? Не желая да бъда едно от тези момичета, през които преминава ей така.

– Сериозно се съмнявам, че би била.

Седим в мълчание няколко секунди и се взираме във вилнеещата под нас вода.

– Ще бъдеш добър инструктор – казва тя. – Наистина се справи чудесно с обучаването ми.

– Благодаря.

– Ето къде сте! – Зийк изниква зад нас. Носи голяма бутилка, пълна с някаква кафява течност, и я държи за гърлото. – Хайде, открих нещо!

Шона и аз се споглеждаме, вдигаме рамене и тръгваме след него към вратата от другата страна на Ямата, онази, през която влязохме, когато за първи път скочихме в мрежата. Но вместо да ни поведе натам, Зийк ни показва път през друга врата, чиято ключалка е залепена с тиксо. Продължаваме надолу по абсолютно тъмен коридор и по някакви стълби.

– Трябва да излезем... оуч!

– Съжалявам, не знаех, че спираш – казва Шона.

– Дръжте се, почти стигнахме...

Той отваря поредната врата, която пропуска бледа светлина, и вече можем да видим къде се намираме. От другата страна на Бездната сме, на няколко метра над водата. Ямата над нас сякаш продължава безкрайно, а хората, които кръжат близо до парапета, са малки и тъмни, невъзможни за разпознаване от това разстояние.

Разсмивам се. Зийк ни въведе в следващия момент на непокорство, вероятно без изобщо да има такова намерение.

– Как изобщо откри това място? – пита Шона, очевидно учудена, докато подскача на една от по-ниските скали. След като вече съм тук, виждам път, който би могъл да ни изведе нагоре и отвъд стената, ако искаме да стигнем пеш до другата страна на Бездната.

– Онова момиче... Мария – обяснява Зийк. – Майка ù работи в поддръжката на Бездната. Изобщо не знаех, че такова нещо съществува, но очевидно е така.

– Още ли се виждате? – пита Шона, като се опитва да звучи небрежно.

– Тц – отговаря Зийк. – Всеки път, когато бях с нея, едва удържах порива си да прекарам това време с приятелите си. Което не е добър знак, нали?

– Не е – съгласява се Шона и придобива по-доволен вид от преди.

Навеждам се внимателно към скалата, на която тя е застанала, а Зийк сяда до нея, отваря бутилката си и ни я подава.

– Чух, че си извън надпреварата – казва ми и ми я връчва. – Предполагам, че имаш нужда от питие.

– Да – съгласявам се и пийвам глътка.

– Да приемем този акт на публично пиянство като голям... – Той прави неприличен жест към стъкления таван на Ямата. – Сещаш се, за Макс и Ерик.

И Евелин – добавям наум и отпивам отново.

– Когато не обучавам послушници, ще работя в контролния център – казвам.

– Страхотно – кимва Зийк. – Ще е супер да си имам приятел там. В момента никой не ми говори.

– Звучи ми като моето положение в старата ми каста – разсмивам се. – Представи си цялото време на обяда, без никой дори да погледне към теб.

– Оуч – казва той. – Е, в такъв случай се обзалагам, че си наистина щастлив, задето си тук.

Отново вземам бутилката от него, отпивам нова глътка от жилещия и изгарящ алкохол и избърсвам уста с опакото на ръката си.

– Да – отговарям, – така е.

Ако кастите се израждат, както майка ми иска да вярвам, това не е никак лошо място, от което да ги наблюдавам как се разпадат. Тук поне си имам приятели, които да ми правят компания, докато това се случва.

+ + +

Едва се е стъмнило, когато си слагам качулката, за да си скрия лицето, и побягвам през територията на безкастовите право към границата ù със сектора на Аскетите. Трябваше да мина покрай училището, за да се ориентирам, но вече знам къде съм и къде бях през онзи ден, когато налетях на склада на безкастовите, търсейки онези гаснещи въглени.

Достигам вратата, през който бях минал на излизане, и почуквам. Чувам гласовете зад нея и долавям мириса на храна, излизащ през един от отворените прозорци заедно с виещия се дим. Стъпки. Някой идва да провери за какво е това тропане.

Този път мъжът носи червена риза на Миротворец и черен панталон на Безстрашен. Все още има натикана в задния джоб кърпа, точно както предишния път, когато говорих с него. Отваря вратата само колкото да ме погледне и нито сантиметър повече.

– Брей, виж кой е минал през голямата промяна! – Взира се в дрехите ми на Безстрашен. – На какво дължа тази визита? Да не би чаровната ми компания да ти е залипсвала?

– Когато се срещнахме предния път, ти знаеше, че майка ми е жива – отговарям. – Разпозна ме, защото си прекарвал време с нея. Именно така ти е разказала за инерцията, отнесла я при Аскетите.

– Да – признава мъжът. – Не сметнах, че е моя работа да ти казвам, че все още е жива. Дошъл си да поискаш извинение или какво?

– Не – отвръщам. – Дошъл съм да ù оставя съобщение. Ще ù го предадеш ли?

– Да, разбира се. Ще се видя с нея след няколко дни.

Вадя от джоба си сгъната хартийка. Подавам му я.

– Давай, прочети го, не ми пука – казвам. – И благодаря.

– Няма проблем – отговаря той. – Искаш ли да влезеш? Започваш да изглеждаш все повече като един от нас, отколкото като един от тях.

Поклащам глава.