ФОР

Вчера майка ми ми представи два варианта – да бъда пионка на Безстрашните или да се превърна в безкастов. Но има и трети вариант – да не бъда нито едно от двете. Да не се обвържа по-специално с никого. Да стоя извън обсега на вниманието и така да остана свободен. Ето това е нещото, което искам в действителност – да се отърся постепенно от всички хора, стремящи се да ме оформят и моделират, и сам да оформя и моделирам себе си.

– За да бъда честен, сър, не мисля, че това е правилното място за мен – изричам спокойно. – Когато за първи път ме поканихте, ви казах, че искам да бъда инструктор, и осъзнавам все повече и повече къде ми е мястото.

– Ерик, ще ни извиниш ли, моля? – казва Макс. Ерик, едва съумяващ да потисне ликуването си, кимва и излиза. Не поглеждам към него, но бих заложил всичките си Безстрашни точки, че докато върви по коридора, сред стъпките му има и леки подскоци.

Макс става и сяда до мен на стола, освободен от Ерик.

– Надявам се, че не споделяш това, защото те обвиних, че си параноичен – казва той. – Просто се обезпокоих за теб. Притесних се, че напрежението, на което си подложен, те кара да спреш да мислиш правилно. Все още смятам, че си силен кандидат за лидер. Съвпадаш с правилния профил – демонстрира умения във всичко, на което те учехме. И освен това, честно казано, си по-симпатичен от някои от другите обещаващи кандидати, което е важно при екипна работа.

– Благодаря – казвам. – Но си прав, че напрежението ми се отразява. А напрежението, на което ще съм подложен, ако наистина стана лидер, ще е доста по-лошо.

Макс кимва тъжно.

– Е – кимва повторно, – ако искаш да си инструктор в инициацията, ще го уредя. Но това е сезонна работа. Къде би искал да бъдеш разпределен през останалата част от годината?

– Мислех си може би за контролния център – отвръщам. – Открих, че ми харесва да работя с компютри. Не мисля, че патрулирането ще ми е толкова приятно.

– Добре, считай го за направено. Благодаря ти, че беше честен с мен.

Изправям се и изпитвам единствено облекчение. Той изглежда загрижен, благоразположен. Не е подозрителен към мотивите или параноята ми.

– Ако някога размислиш – обръща се към мен той, – моля те, не се колебай да ми кажеш. Винаги можем да се възползваме от някого като теб.

– Благодаря ти – отговарям и въпреки че смятам, че е най-лошият кастов предател, когото някога съм срещал, и че може би е частично отговорен за смъртта на Амар, не мога да не съм му благодарен, че ме пуска толкова лесно.

+ + +

Ерик ме чака зад ъгъла. Когато се опитвам да го подмина, ме сграбчва за ръката.

– Внимавай, Итън – прошепва. – Ако от теб излезе нещо за връзката ми с Ерудитите, това, което ще те сполети, няма да ти хареса.

– И на теб няма да ти хареса това, което ще те сполети, ако още веднъж ме наречеш с това име.

– Скоро ще бъда един от твоите лидери – ухилва се той. – И повярвай ми, ще следя от много, много близо дали прилагаш новите ми методи на обучение.

– Той не те харесва, знаеш, нали? – казвам. – Имам предвид Макс. Би предпочел всекиго пред теб. Няма да ти даде да шавнеш и на сантиметър. Затова... пожелавам ти късмет с късата ти каишка!

Освобождавам ръката си от хватката му и продължавам към асансьорите.

+ + +

– Човече! – възкликва Шона. – Това наистина е лош ден.

– Да.

Двамата седим край Бездната, провесили крака през ръба. Облегнал съм глава на металните прътове на парапета, който ни пази да не полетим към смъртта си, и усещам пръските вода по глезените си, когато една по-голяма вълна се удря в стената.

Разказах ù как напуснах обучението за лидери, а също и за заплахата на Ерик, но премълчах частта за майка си. Как да кажеш на някого, че майка ти се е завърнала от мъртвите?

През целия ми живот някой винаги се е опитвал да ме контролира. У дома тиранинът беше Маркъс и нищо не се случваше без неговото разрешение. А сега Макс искаше да ме привлече, за да се превърна в неговия Безстрашен подлизурко. Дори и майка ми имаше план за мен – да се присъединя към нея, когато достигна определена възраст, за да работя срещу кастовата система, на която тя има да си отмъщава по някаква си нейна причина. И точно когато си помислих, че съм се отървал от контрола, Ерик ме връхлетя, за да ми напомни, че стане ли лидер на Безстрашните, ще ме наблюдава.

Осъзнавам, че всичко, с което разполагам, са кратките моменти на непокорство, с които успявам да се сдобия по същия начин, по който, когато бях Аскет, си събирах предмети, които намирах на улицата. Татуировката, която Тори рисува на гърба ми, тази, която ще подскаже, че съм Дивергент, е един от онези моменти. Трябва да си потърся още такива, още кратки мигове на свобода, която светът отказва да ми позволи.

– Къде е Зийк? – питам.

– Не знам – казва Шона. – От известно време не желая особено да се мотая с него.

Поглеждам я през рамо.

– Знаеш, че можеш просто да му кажеш, че го харесваш. Честно, не мисля, че изобщо му минава през ума.