ФОР

Тръгвам си по уличката и точно преди да завия зад ъгъла, го виждам да отваря бележката и да чете съдържанието ù.

Евелин,

Някой ден. Още не.

–4

P.S. Радвам се, че не си мъртва.

ПРЕДАТЕЛЯТ

Друга година, друг Ден за свиждане.

Преди две години, когато бях послушник, се престорих, че моят собствен Ден за свиждане не съществува – скрих се в тренировъчната зала при боксовата круша. Прекарах толкова много време там, че после миришех на пот и прах с дни. Миналата година беше първата, в която обучавах послушници. Тогава постъпих по същия начин, въпреки че и Зийк, и Шона ме поканиха да прекарам деня със семействата им.

Тази година имам по-важни неща, за които да се тревожа, от това да налагам боксовата круша и да съм унил заради семейните си проблеми. Отивам в контролния център.

Минавам през Ямата, като избягвам сълзливите срещи. Семействата винаги могат да се събират в Деня за свиждане, дори и да са разделени в различни касти, но после обикновено спират да го правят. Кастата над кръвта, все пак. Повечето смесени облекла, които забелязвам, принадлежат на семействата на трансферите – сестрата на Уил е в синьо, Прямите родители на Питър са в бяло и черно. За момент ги наблюдавам и се чудя дали те са го превърнали в човека, който е. Но предполагам, че повечето хора не са толкова лесни за обяснение.

Трябва да свърша работата си, но вместо това се спирам до Бездната и се хващам за парапета. Късчета хартия се носят във водата. След като вече знам къде се намира пътят ни надолу, мога да го съзра лесно, както и тайната врата, която води към него. Усмихвам се леко и си мисля за нощите, които прекарахме със Зийк и Шона там. Понякога си говорехме, друг път просто мълчахме и слушахме водата.

Чувам приближаващи стъпки и поглеждам през рамо. Трис върви към мен и води със себе си една жена от Аскетите. Натали Прайър. Замръзвам и внезапно отчаяно започвам да желая да се измъкна – ами ако Натали ме разпознае? Ако се изтърве и каже кой съм и откъде идвам, ако го стори тук, пред всички тези хора?

Не е възможно да ме познае. Не приличам по никакъв начин на момчето, което тя помни – високо и кльощаво, мъкнещо се отпуснато в широките си дрехи.

Когато се приближава достатъчно, тя протяга ръка към мен.

– Здравейте! Името ми е Натали. Аз съм майката на Беатрис.

Беатрис. Това име толкова не ù подхожда.

Поемам ръката на Натали и се здрависваме. Никога не съм бил любител на ръкостискането на Безстрашните. Твърде непредвидимо е – никога не знаеш колко силно да стиснеш и колко пъти да разклатиш ръка.

– Фор – казвам. – Радвам се да се запознаем.

– Фор – усмихва се Натали. – Това прякор ли е?

– Да – отговарям аз и сменям темата. – Дъщеря ви се справя добре тук. Аз ръководех тренировката ù.

– Радвам се да го чуя – казва тя. – До мен достигаше това-онова за инициацията на Безстрашните и се притеснявах за нея.

Поглеждам към Трис. По бузите ù има цвят – изглежда щастлива, сякаш срещата с майка ù ù действа добре. За първи път оценявам напълно колко много се е променила, откакто я видях за първи път да се катурва на дървената платформа – толкова крехка на вид, като че сблъсъкът с мрежата я е натрошил. Вече не изглежда така чуплива със следите от синини по лицето си и с новата стабилност, с която стои на краката си, сякаш е готова на всичко.

– Не е трябвало да се притеснявате – заявявам на Натали.

Трис поглежда настрани. Мисля си, че сигурно все още ми е ядосана заради начина, по който порязах ухото ù с онзи нож. Май не я виня.

– Кой знае защо ми се виждаш познат, Фор! – казва Натали. Бих преценил коментара ù като безгрижен, ако не беше този ù поглед – сякаш иска да изцеди информацията от мен.

– Представа нямам защо е така – отговарям с възможно най-студения глас, на който съм способен. – Не ми е в характера да се сближавам с Аскети.

Тя не реагира по очаквания от мен начин – с изненада, гняв или страх. Вместо това просто се разсмива.

– Малцина го правят напоследък. Не го приемам лично.

И да ме е разпознала, не изглежда нетърпелива да го сподели. Опитвам се да се поотпусна.

– Е, оставям ви насаме.

+ + +

Върху екрана ми се сменят кадрите от охранителните камери, прескачащи от фоайето на Цитаделата към входа за послушници на Безстрашните. Около дупката се събира тълпа и се катери нагоре-надолу – предполагам, че тестват мрежата.

– Не си на Деня за свиждане? – Моят началник Гус застава до рамото ми и си сръбва от чаша кафе. Не е особено стар, но има плешивина на темето си. Поддържа останалата си коса къса, дори по-къса от моята. Меката част на ушите му е разтеглена от обемисти дискове. – Не очаквах да те видя преди края на инициацията.

– Реших, че и аз мога да свърша някаква полезна работа.