ФОР

Когато се връщам в стаята за симулации, изплювам част от водата в дупката между панелите. Прибирам си ножа и започвам да чакам.

След минута или малко повече екранът потъмнява. Лагерът на Безстрашните се намира в пещера, пълна с течове... повреди, причинени от вода, се случват непрекъснато.

+ + +

Бях отчаян.

Изпратих съобщението по същия безкастов, когото използвах за куриер и предишния път, когато исках да се свържа с майка си. Уредих да се срещна с нея в последния вагон на влака, който минава покрай лагера на Безстрашните в десет и петнайсет. Предполагам, че тя знае как да ме намери.

Сядам с гръб, опрян на стената, обгръщам коленете си с ръка и гледам как градът преминава покрай мен. Нощните влакове не се движат толкова бързо, колкото дневните. По-лесно е да наблюдаваш как колкото повече се приближаваш към центъра на града, толкова повече се променят сградите, как стават по-високи и тесни, как стълбовете от стъкло се издигат в съседство с по-стари каменни конструкции. Като че ли един град се е наслоил върху друг, който от своя страна се е наслоил върху трети.

Когато вече съм в северната част на града, някой започва да тича успоредно на влака. Изправям се и се хващам за един от парапетите на стената, а Евелин влиза във вагона, обула Миротворски ботуши и облякла Ерудитска рокля и Безстрашно яке. Косата ù е прибрана назад и това кара строгото ù лице да изглежда още по-жестоко.

– Здравей – поздравява ме тя.

– Здрасти – отвръщам.

– Всеки път, когато те видя, си по-голям – казва тя. – Предполагам, че няма смисъл да се тревожа добре ли се храниш.

– Мога да кажа същото за теб – отговарям, – но по различни причини.

Знам, че не се храни добре. Тя е безкастова, а Аскетите не осигуряват толкова помощи, колкото обикновено, защото Ерудитите упражняват натиск върху тях.

Протягам се назад и вдигам раницата с консерви, която взех от склада на Безстрашните.

– Това е просто лека зеленчукова супа, но е по-добре от нищо – подавам ù я.

– Кой е казал, че имам нужда от помощта ти? – внимателно изрича Евелин. – Справям се съвсем добре, знаеш.

– Да, това не е за теб – казвам, – а за мършавите ти приятели. Ако бях на твое място, нямаше да отказвам храна.

– Не я отказвам – тя поема раницата. – Просто не съм свикнала да те е грижа. Малко прилича на подкуп.

– Чувството ми е познато – отговарям студено. – Кога за последно беше част от живота ми? Преди седем години?

Евелин въздъхва.

– Ако ме извика тук просто за да започнеш отново този спор, се боя, че не мога да остана дълго.

– Не, не те извиках заради това.

Всъщност изобщо не исках да влизам в контакт с нея, но бях наясно, че не мога да кажа на никого от Безстрашните какво съм научил за предстоящата атака срещу Аскетите – не съм сигурен доколко са лоялни към кастата си и политиката ù, – а трябваше да съобщя на някого. Последния път, когато говорих с Евелин, тя, изглежда, знаеше някои неща за града, които ми бяха неизвестни. Реших, че може би ще има представа как да ми помогне, преди да е станало твърде късно.

Това е риск, но нямам какво друго да сторя.

– Държах Макс под око – обяснявам. – Ти каза, че Ерудитите и Безстрашните се обединяват, и беше права. Планират нещо заедно... Макс и Джанийн, и кой знае още кой.

Разказвам ù какво видях на компютъра на Макс – списъците с припаси и картата. Разказвам ù също какво съм забелязал в отношението на Ерудитите към Аскетите, както и за начина, по който те тровят умовете на Безстрашните, като ги настройват срещу бившата ни каста.

Когато приключвам, Евелин не изглежда изненадана, нито дори помръкнала. Всъщност нямам представа как да изтълкувам изражението ù. Няколко секунди мълчи, а после казва:

– Видя ли някакъв знак кога ще се случи това?

– Не.

– Ами цифри? Каква сила възнамеряват да използват Безстрашните и Ерудитите? И откъде възнамеряват да я свикат?

– Не – отговарям разочаровано. – А и, честно казано, не ме е грижа. Независимо колко хора наберат, ще овършеят Аскетите за секунди – не е като да са обучавани да се пазят. Пък и не биха го направили и да знаеха как.

– Разбирах, че се готви нещо – вдига вежда Евелин. – Секторът на Ерудитите вече свети постоянно, което означава, че не се боят от неприятности с лидерите на града... което от своя страна е знак за нарастващото им отцепничество.

– Добре – казвам, – как ще ги предупредим?

– Кои?

– Аскетите! – разпалвам се. – Как ще предупредим Аскетите, че ще бъдат избити, как ще предупредим Безстрашните, че лидерите им заговорничат срещу съвета, как...

Спирам. Евелин е застанала с отпуснати край тялото ръце, лицето ù е спокойно и безучастно. Градът ни се променя, Тобиас. Това бяха думите ù, когато се видяхме отново за първи път. Скоро всеки ще трябва да избере страна и знам на коя ще искаш да бъдеш ти.

– Вече си знаела – изричам бавно и се боря да осъзная истината. – Знаела си, че планират нещо, и то не отскоро. Чакаш го. Разчиташ на него.