ФОР

Юрая се цели в мишената с един от пистолетите с пластмасови куршуми, които Безстрашните използват за забавление – наясно съм със сигурност, че не е негово притежание, така че вероятно е на Зийк, – а Марлийн дъвче нещо. Тя ми се ухилва и ми помахва, когато влизам.

– А то да се окаже моят брат идиот – обажда се Зийк. – Не ви е разрешено да сте тук след заниманията. Внимавайте, защото Фор ще каже на Ерик и тогава най-малкото ще ви скалпират.

Юрая прибира пистолета в колана си, без да постави предпазителя. Вероятно ще приключи с шев на задника, след като оръжието стреля в гащите му. Не му го споменавам.

Задържам вратата отворена, за да ги накарам да излязат през нея. На тръгване Лин ме пита:

– Нали няма да кажеш на Ерик?

– Не, няма – отговарям. Когато Трис минава покрай мен, слагам ръка на гърба ù между плешките ù. Дори не знам дали го правя съзнателно, или не. А и не ме е грижа.

Другите тръгват по коридора, забравили първоначалния ни план да прекараме времето си в тренировъчната зала още от мига, в който Зийк и Юрая започват да се карат, а Шона и Марлийн си поделят остатъка от кексче.

– Почакай за момент – казвам на Трис. Тя се обръща към мен с разтревожен вид и се опитвам да се усмихна, но точно сега ми е трудно да го направя.

Когато обявих резултатите в тренировъчната зала по-рано тази вечер, усетих напрежение – докато изчислявах точките за класирането, не ми хрумна да намаля тези на Трис, за да я предпазя. Щеше да е обида за уменията ù в симулациите да я поставя по-надолу в списъка, но тя може би щеше да предпочете обидата пред растящия разрив между нея и другите трансфери.

Но дори сега, когато е бледа и изтощена, а около ноктите ù има малки ранички и в очите ù се чете колебание, знам, че случаят не е такъв. Това момиче никога не би предпочело да бъде набутано в безопасната среда, никога.

– Мястото ти е точно тук, нали знаеш? – казвам ù. – Ти си една от нас. Скоро всичко ще свърши, така че просто се дръж, става ли?

Внезапно вратът ми се нагорещява и го почесвам, неспособен да срещна погледа ù, въпреки че го усещам върху себе си, докато мълчанието се разтяга.

Тогава тя преплита пръсти с моите и аз я зяпвам изненадан. Стискам ръката ù леко. Успявам да осъзная през умората и вълненията си, че макар и да съм я докосвал десетки пъти – винаги в моменти на умопомрачение, – това е първият път, когато тя отвръща на докосването ми.

В следващия момент тя се обръща и се затичва след другите, за да ги настигне.

А аз оставам сам в коридора и се хиля като идиот.

+ + +

Около час се опитвам да заспя, като се въртя под завивките в търсене на удобна поза. Сякаш някой е заменил матрака ми с ложе от камъни. Може би просто умът ми е твърде претоварен.

В крайна сметка се отказвам, обличам си якето, обувам се и отивам в Империята, както правя винаги когато не мога да заспя. Мисля си отново да премина през своята зона на страха, но през деня не се сетих да си набавя серум, а сега ще е трудно. Вместо това влизам в контролния център, където Гус ме поздравява с грухтене, а другите двама служители дори не ме забелязват.

Не се опитвам отново да проникна във файловете на Макс – имам чувството, че вече знам всичко, което ми е необходимо, а именно, че предстои нещо лошо и нямам представа дори дали да опитам да го спра.

Имам нужда да кажа на някого, имам нужда някой да сподели с мен тежестта на това знание и да ме посъветва какво да сторя. Но наоколо няма никого, на когото да доверя подобно нещо. Дори приятелите ми са родени и израснали сред Безстрашните – как да съм сигурен, че няма да се доверят безусловно на лидерите си? Няма начин.

По някаква причина в ума ми изниква лицето на Трис, открито, но непреклонно, когато ме хваща за ръката в коридора.

Минавам през видеопотока, като оглеждам улиците на града, а после се връщам в лагера на Безстрашните. Повечето коридори са толкова тъмни, че дори и да се намирах в тях, нямаше да мога да видя нищо. В слушалките си чувам единствено прилива на водата в Бездната и свирещия през пътеките вятър. Въздъхвам, подпирам главата си с ръка, наблюдавам сменящите се изображения и ги оставям да ме успокоят и тласнат в нещо като сън.

– Отивай си в леглото, Фор – казва Гус от другия край на залата.

Рязко се събуждам и кимвам. Ако не следя истински видеопотока, не е добра идея да съм в контролния център. Излизам от акаунта си и тръгвам към асансьора, примигвайки, за да се разсъня.

Докато пресичам фоайето, чувам писък, който идва някъде отдолу – откъм Ямата. Не е типичният за Безстрашните добродушен крясък, нито пък е писъкът на някого, който е изплашен, но доволен... по-скоро е специфичният звук, изразяващ ужас.

Затичвам се надолу към Ямата и по пътя ми се разпиляват малки камъчета. Дишам бързо и тежко, но равномерно.

Три високи силуета в тъмни дрехи стоят близо до парапета долу. Обиколили са четвърта по-малка мишена и въпреки че не мога да различа много оттук, лесно разпознавам битката, когато я видя. Тоест щях да я нарека битка, ако не бяха трима срещу един.