ФОР

– Мислиш си, че първият ми инстинкт е да те защитя. – Надвесвам се малко по-близо до нея. – Защото си дребна, защото си момиче или пък защото си от Дървените. Но грешиш.

Дори още по-близо. Докосвам брадичката ù с пръсти и за момент си мисля за затягане на хватката.

– Първичният ми инстинкт е да те подложа на изпитание, което да те пречупи, за да разбера докъде стига твоят предел – изричам и това е странно, опасно признание. Не искам да я нараня, никога не съм искал и се надявам, че тя разбира, че нямам предвид това. – Но аз не се поддавам на този инстинкт.

– Защо именно това е първичният ти инстинкт?

– Страхът не те парализира – казвам, – той те кара да се пробудиш. Виждал съм го. Това е нещо забележително. – Очите ù по време на всяка симулация. Лед и стомана, син огън. Ниското и мъничко момиче с гордо изпънати рамене. Ходещо противоречие. Ръката ми се плъзва по челюстта ù и докосва шията ù. – Понякога просто ми се иска да те видя отново. Искам да те видя пробудена.

Ръцете ù се обвиват около кръста ми, тя се притиска към мен или ме придърпва към себе си, не мога да определя кое от двете. Ръцете ù се приплъзват по гърба ми и я искам по начин, по който не съм усещал досега, не просто като някакъв безсмислен физически инстинкт, а истинско, недвусмислено желание. Не за някого, а за нея.

Докосвам талията ù, косата ù. Това е достатъчно. Засега.

– Не е ли нормално да се разплача сега? – пита ме тя и ми отнема секунда да осъзная, че отново ми говори за Ал. Това е добре, защото, ако прегръдката я беше подтикнала към сълзи, щеше да ми се наложи да призная, че не разбирам абсолютно нищо от романтика. Което и сега може би е вярно. – Защо не мога? Има ли нещо сбъркано в мен?

– Мислиш ли, че разбирам нещо от сълзи? – Моите идват без покана и изчезват няколко секунди по-късно.

– Според теб щеше ли да е още жив, ако му бях простила?

– Не зная. – Опирам длан в бузата ù и пръстите ми достигат ухото ù. Наистина е малка. Не възразявам срещу това.

– Чувствам се така, сякаш съм виновна за всичко.

Аз също.

– Вината не е твоя. – Допирам челото си до нейното. Дъхът ù е топъл. Прав бях, това е по-добре, отколкото ако бях запазил дистанцията помежду ни. Много по-добре.

– Въпреки това трябваше да го направя. Трябваше да му простя.

– Възможно е. Може би всички ние имаше какво още да направим – казвам аз и след това, без да мисля, изплювам една Аскетска баналност. – Затова сега вината ни трябва да ни подсеща следващия път да се справим по-добре.

Тя се дръпва незабавно и аз изпитвам познатия импулс да я нагрубя, за да забрави какво съм казал и да не ми задава въпроси.

– От коя каста идваш, Фор?

Мисля, че знаеш.

– Това е без значение. Нали сега съм тук. Не е зле по-често да си го напомняш и ти.

Вече не просто ми е приятно да бъда близо до нея – това е единственото, което желая.

Искам да я целуна, но не сега е времето.

Притискам устни към челото ù и никой от нас не помръдва. От тук нататък няма връщане назад, не и за мен.

+ + +

Нещо, което тя каза, ме преследва цял ден. Такова нещо никога не би се случило при Аскетите.

Отначало просто си мисля, че тя не знае какво представляват в действителност.

Но аз греша и тя е права. Ал нямаше да загине при Аскетите, нито пък щеше да я нападне. Може и да не са изцяло добри, както аз някога вярвах – или исках да вярвам, – но също така определено не са и зли.

Виждам като отпечатана върху клепачите си картата на сектора им, която намерих в компютъра на Макс. Ако ги предупредя, ако не ги предупредя – и в двата случая съм предател... на едно или на друго нещо. Тъй че, ако лоялността е невъзможна, към какво се стремя вместо към нея?

+ + +

Отнема ми известно време да измисля план как да подходя към това. Ако тя беше нормално Безстрашно момиче, а аз – нормално Безстрашно момче, щях да я поканя на среща, да идем край Бездната и да се пофукам с познанията си за лагера на кастата. Но това ми изглежда твърде обикновено след нещата, които си казахме, и след като съм виждал най-тъмните кътчета на ума ù.

Може би това е проблемът – нещата са неравностойни, защото аз я познавам, знам от какво се бои, какво обича и какво мрази, а всичко, което тя знае за мен, е каквото съм ù споделил. А то е толкова неясно, даже незначително, защото имам проблем с уточненията.

Сега, след като вече знам какво трябва да направя, проблемът става самото му правене.

Включвам компютъра в стаята със зоната на страха и го настройвам на моята програма. Взимам от склада две инжекции със серума за симулацията и ги прибирам в малката черна кутия, която винаги използвам за тази цел. След това тръгвам към помещенията на трансферите, без да съм сигурен дали ще успея да я засека насаме за достатъчно дълго време, че да ù кажа да дойде с мен.

Но тогава я виждам да стои край парапета с Уил и Кристина, трябва да я повикам, но не успявам да го сторя. Луд ли съм да планирам да я пусна в главата си? Да ù позволя да види Маркъс, да научи името ми, да узнае всичко, което съм се старал да опазя скрито?