Галапагос

Карсън: И аз имам определен опит в тази област, както знаете, или може би както не знаете.

Капитанът: Не би било честно спрямо съответната дама.

Карсън: Е, нещата стават прекалено лични. Хайде да поговорим за синеногите рибояди. Може би е време да покажем донесения от вас филм.

Капитанът: Не, не. Нямам нищо против да обсъдим провала ми като кандидат за брак. Не би било честно от моя страна да се оженя, понеже всеки миг може ме назначат за командир на подводница.

Карсън: Тогава ще се наложи да потънете и вече да не излезете на повърхността.

Капитанът: Такава е традицията.

Въздишката на Кинг нямала край. Списъкът на пътниците бил върху бюрото му, половината имена в него — задраскани: мексиканци и аржентинци, италианци и филипинци, и така нататък — хора, които имали глупостта да съхраняват богатството си в съответните национални валути. Останалите, с изключение на вече пристигналите в Гуаякил шестима, се намирали в района на Ню Йорк и лесно можели да се открият по телефона.

— Струва ми се, че е време да се обаждаме — казал Кинг на секретарката си.

Тя предложила услугите си.

— Не, ще се обаждам аз — рекъл Кинг.

Смятал, че това е негово задължение. Убедил лично тези знаменитости да се запишат, ухажвал по-влиятелните от тях, към които можели да проявяват интерес масмедиите, както би ги ухажвал любовник. Затова сега решил да им съобщи лично лошата вест, както би постъпил един загрижен любовник. Поне нямало да му е трудно да ги открие. Били четирийсет и двама на брой (заедно със съпрузите, съпругите или придружителите си — незначителни хорица) и сами си организирали няколко вечерни празненства, старателно отразени в клюкарските рубрики, за да преживеят приятно часовете до идването на лимузините, които удобно и безшумно ще ги откарат до международното летище „Кенеди“ за специалния гуаякилски полет на „Екваториана“ в десет часа.

Поне не се налагало да обсъжда с тях връщането на пари. Дотук пътуването не им струвало нищо, а вече били получили като подарък еднакви куфари и чанти за ръчен багаж, както и панамени шапки.

Тогава за тъжно развеселяване на себе си и секретарката си Кинг направил шегата с препарираната морска игуана. Хванал я, сложил я до ухото си като телефонна слушалка и казал:

— Госпожа Онасис ли е? За съжаление трябва да ви съобщя нещо, което ще ви разочарова. Оказа се, че няма да видите брачния танц на синеногите рибояди.

Телефонните обаждания на Кинг, с които поднасял извинения, били галантна формалност. Никой вече не очаквал да вземе самолета в десет часа. По стечение на обстоятелствата *Андрю Макинтош, *Дзенджи Хирогучи и *Зигфрид, братът на капитана, до десет часа същата вечер щели да бъдат мъртви и така да приключат краткото си пътуване през синия тунел до Отвъдния свят.

Всички хора от списъка, с които разговарял Кинг, вече имали планове за следващите две седмици. Много от тях се готвели да карат ски в сигурните граници на Съединените щати. На едно от вечерните празненства с шестима от участниците всички решили да заминат за Финикс, щата Аризона, където в една ферма имало процедури за отслабване, заедно с тенис.

Последният разговор, проведен от Кинг преди да напусне кабинета си, бил с човек, който му станал много близък приятел през последните десет месеца: доктор Теодоро Доносо, поет и лекар от Кито, посланик на Еквадор в САЩ. Доносо бил завършил „Харвард“. И други еквадорци, с които общувал Кинг, били получили образование в Щатите. Адолф фон Клайст, капитанът на „Баиа де Дарвин“, бил завършил американската военноморска академия в Анаполис. *Зигфрид, братът на капитана, бил учил в хотелиерската школа „Кормел“ и Итака, щата Ню Йорк.

В посолството явно имало бурно веселие, така че доктор Доносо не затворил вратата, Кинг чувал страхотен шум.

— Какво празнуват тия хора? — попитал Кинг.

— Това е фолклорният балет — обяснил посланикът. — Репетират танца с огън на канка-боните.

— Не знаят ли, че плаването се отлага? — попитал Кинг.

Оказало се, че знаели, но възнамерявали да останат в Щатите и да спечелят малко долари за семействата си в Еквадор, като изпълняват в нощни барове и театри танца, който Боби Кинг направил толкова известен с рекламите си — танца с огън на канка-боните.

— Има ли истински канка-бони в трупата? — поинтересувал се Кинг.

— Според мене истински канка-бони изобщо няма — отговорил посланикът.

Той всъщност бил съчинил стихотворение от двайсет и шест строфи, наречено „Последният канка-боно“, в което описвал унищожаването на малкото племе от еквадорските гори. В началото му имало единайсет канка-бони. В края му останал само един, и той никак не се чувствал добре. Стихотворението обаче представлявало литературно упражнение, защото поетът, както и повечето еквадорци, не бил виждал жив канка-боно. Чул, че племето е намаляло до четиринайсет души, така че унищожаването му от настъпващата цивилизация изглеждало неизбежно.