Галапагос

Почти не минавал срок без в гимназията да има поне един случай на нежелана бременност, а през паметния пролетен срок на 1981 година случаите били шест. Вярно, че повече от половината деца, които щели да имат деца, говорели за истинска любов между себе си и този, с когото се били съвокупили. Но другата половина деца се кълнели, независимо от опровергаващите ги доказателства, които могат да бъдат определени като необорими, че доколкото си спомняли, никога не се били занимавали с нещо, което можело да доведе до раждането на дете.

В края на паметния пролетен срок на 1981 година Мери казала на своя колежка: „Някои жени забременяват толкова лесно, колкото други настиват.“ И в това със сигурност се криела аналогия: и настинките, и бебетата се причинявали от бацили, които предпочитали като размножителна среда мукозната мембрана.

След десет години на остров Санта Росалия Мери Хепбърн лично се уверила колко лесно едно девствено момиче можело да забременее посредством семето на мъж, който търсел единствено сексуално облекчение и Мери дори не му харесвала.

23.

И така, без да имам представа, че капитан Адолф фон Клайст ще стане родоначалник на цялото човечество, аз влязох в главата му, когато той пътуваше с такси от международното летище „Гуаякил“ към „Баиа де Дарвин“. Не знаех, че по стечение на обстоятелствата човечеството ще се смали до една точица и после, отново по стечение на обстоятелствата, ще получи възможността да се разшири. Смятах, че хаосът, включващ милиони хора с големи мозъци, които се бъхтят насам, натам и навсякъде, и непрекъснато се размножават, ще продължи до безкрай. Не ми се виждаше вероятно индивидът да е от значение в тази безразборна бъркотия.

Избрах главата на капитана за превозно средство, все едно, че пуснах монета в някой от автоматите на огромно казино, и мигновено улучих голямата печалба.

Ако капитанът ме привлече с нещо, това беше униформата му. Бяла, със златни украси — униформата на адмирал от запаса. Самият аз бях редник, затова ми беше любопитно как изглежда светът през очите на човек с висок военен чин и високо обществено положение.

Бях озадачен, когато открих, че големият мозък на капитана мисли за метеорити. По онова време често правех така: влизах в главата на някого в момент, който ми се струваше особено интересен, но откривах, че големият мозък на човека си мисли за неща, които изобщо нямат връзка с дадения проблем.

Ето какво беше положението с капитана и метеоритите: капитанът не обръщал много внимание на повечето инструктори във военноморската академия на САЩ и завършил последен по успех в класа. Всъщност дори щели да го изключат за измама при изпита по небесна навигация, но родителите му се намесили чрез дипломатическите канали. Силно впечатление обаче му направила една лекция на тема метеорити. Инструкторът казал, че валежи от големи камъни, идещи от извънземното пространство, били нещо съвсем обичайно през различните ери, и имали такива страхотни последствия, че е вероятно да са причинили изчезването на множество форми на живот, включително и на динозаврите. Казал също, че има основателни причини хората да очакват всеки миг появата на подобни планетни унищожители, и че би следвало да създадат уред за разграничаването между вражески ракети и метеорити.

В противен случай напълно безсмисленият гняв откъм извънземното пространство можел да стане причина за избухването на Третата световна война.

Това апокалиптично предупреждение до немай-къде подхождало на устройството, което имал мозъкът на капитана още преди баща му да се разболее от Хънтингтъновата хорея, и той завинаги повярвал, че най-вероятният начин човечеството да бъде изтрито от лицето на земята е метеоритният дъжд.

За капитана това бил много по-достоен, поетичен и дори красив начин за смъртта на човечеството, отколкото Третата световна война.

Когато опознах по-добре големия му мозък, аз разбрах, че имаше известна логика капитанът да си мисли за метеорити, докато гледаше Гуаякил с обявеното там военно положение и гладните тълпи. Дори без ефектната гледка, представляваща метеоритния дъжд, за гуаякилци изглежда идваше краят на света.

В известен смисъл капитанът вече бил улучен от метеорит: баща му убил майка му. Затова усещането му, че животът е безсмислен кошмар, при който никой не гледа какво става и не го е грижа, всъщност ми беше съвсем познато.

Така се чувствах, когато застрелях една баба във Виетнам, беззъба и прегърбена като Мери Хепбърн в края на живота си. Застрелях я, защото току-що беше убила с граната моя най-добър приятел и моя най-голям враг от взвода.

Тази случка ме караше да съжалявам, че съм жив — завиждах на камъните. Бих предпочел да бъда камък в службата, изпълнявана от законите на Природата.

От летището капитанът потегли право за пристанището, без да спре в хотела, за да види брат си. Беше пил шампанско по време на дългия полет от Ню Йорк и страшно го цепеше главата.